Д И Х А Н И Е

КАТО В АНТИЧНА АМФОРА…

Стихосбирката „Дихание“ и 80-годишнината на Веселина Здравчева 

Сред богата на приятели и съмишленици аудитория, сред аристократичния блясък и патриотичната атмосфера на зала “Съединение“ в Пловдив на 4 ноември 2018 г. поетесата и екстрасенс Веселина Здравчева  отбеляза своята 80-годишнина.

Тя превърна своя личен празник в духовна прегръдка, за да дари на всички глътка жизненост.

На тържеството бе проследена нейната творческа дейност като автор на единадесет стихосбирки. А чисто човешката страна на житейския й път е белязана с действена обич към хората, с волята й да помага и да гради невидими и здрави конструкции в пространството около нас, в които човешката душа да  намира подкрепа, търсейки своя път сред радости и трудности.

Коя е Веселина Здравчева? Малко биография!

Тя е родена на 3 ноември 1938 г. в Русе. Работила е като модист, шлосер, има няколко дипломи за биоенерготерапевт и дълги години работи в тази област, придобивайки широка известност както в България, така и в чужбина.

От 1972 г. живее в Пловдив. Член е на Дружеството на пловдивските писатели и на Съюза на независимите писатели в България. Пише поезия и е автор на множество публикации в местния и централен печат, както и извън граница в сп. „Советская женщина“. Носител е на престижни награди – сребърен медал от национален поетичен фестивал за стихотворението й „Баба Тонка“ и награда от литературен конкурс по повод 100-годишнината на Народна библиотека „Иван Вазов“. Някои от творбите й са облечени в ноти.

Книгата й „Дихание“ увенчава дългия й път на поетеса. Тази книга събира в едно космоса на човешкото битие и дързостта на душата да бъде себе си. Много са тематичните ядра в книгата, а сред тях се открояват  любовта, страданието, надеждата, трудът, красотата на природата, обичта към България.

ЛЮБОВТА  като синоним на самия живот е тънката линия, която прекосява всеки стих на Веселина Здравчева. Фините трептения на душата, срещи и раздели, очакване и самота – всичко е любов. Но това е и голямата, безусловна любов на майката, на тази любов са посветени немалко творби, в които майчинството като дълг и грижа покорява с искреността си. А една от проекциите на майчината любов е любовта към внуците, тя е щастлива да има внуци, с които да се гордее.

Някои от стиховете на Веселина са като раковини, в които отеква ехото на вселената. Умението й да чува и разбира изпълва с най-фини вибрации стиховете и ги прави лековити! Като лековитата вода, която търсим в скътаните в планините бистри извори. Лековитата вода на поезията.

Има в тази книга страници, в които пулсира много болка. Болка, породена от самота. Болка, породена от състрадание. Болка. Но толкова е голяма тази жена, поетеса, човек, че няма и ред, в който болката да смазва, когато четеш, да угнетява. Сякаш в стиховете с най-много страдание най-убедително побеждава животът такъв, какъвто е – нашият живот.

Веселина Здравчева не е оставала нито ден без работа, тя се труди цял живот, правила е какво ли не. И пише стихове за това, с която я среща делникът. За жените в цеха, за нощните дежурства в завод „Изгрев“…  Впрочем много е хубаво това стихотворение, в което тя пише за своята работа през нощта – вятърът й е оръжие, седем кучета нощта огласят, в ламаринената сянка крие се нощта… На какво е пазачка поетесата? На утрешния изгрев!

През изминалите години редица от творбите на тази поетеса се превръщат в песни. Сякаш по стародавна традиция думите търсят мелодията, стихът иска да се прероди в песен. А как иначе – нали сме наследници на Орфей! Нашият древен род носи в гените си песента.

Силни и вълнуващи са тези стихове, в които израства дума след дума образът на България - чрез невероятно красивата природа и чрез нейни свидни синове и дъщери, сред които на първо място е Васил Левски, в тази тематична линия е и образът на Баба Тонка. Родолюбието на Веселина избликва в такива творби и това е свидетелство за будната й гражданска съвест.

Два града стоят един до друг като стражи в живота и в поезията на Веселина Здравчева – Пловдив и Русе. Има посветени стихове на тях, както и на други красиви места в свидната ни малка България – малка и събрала в едно красота и хилядолетна история.

Като в антична амфора поетесата е събрала в себе си любов – към близките, към народа си, към страната си. И антологичната й книга „Дихание“ прилича на амфора. Събрала е съкровищата на един човешки живот -  да ги запази за тези, които идват след нас.

Елена Диварова

Д И Х А Н И Е

ДИХАНИЕ. Така се казва новата ми стихосбирка. Вече излезе от печат. С нея ще отбележа 80-та си годишнина. На рождения ми ден - 3 ноември, в Музея на Съединението в Пловдив, в 17 часа, ДИХАНИЕ ще има своята премиера. 

Ще я представи поетесата Елена Диварова, зам.-председател на Дружеството на пловдивските писатели, в което и аз членувам. 

Елена е и радактор на книгата, в която са включени стихове от предишните ми 11 стихосбирки, както и нови творби.

Тук помествам стихотворението, дало име на книгата.

Д И Х А Н И Е                   

Пулсира в мен живота още

прегърнала детето – вкопчило ръце,

и питам сетивата – движещи се мощи,

живуркала ли съм живота, ден след ден?

Годините тежат на раменете,

но мислите господстват върху тях.

Събрани те в космическото единайсет,

вървяла съм, препъвана от грях...

Във полета на птиците се реех,

удавница три пъти знам, че бях –

в ливади детелина не намерих,

а във гората някак оцелях.

И разсъждавайки като в изповедание,

надиплила осемдесет престилки – изпитание,

разкрих – крепяло ме е мощно упование,

в единствения ми копнеж – ДИХАНИЕ!

ВЕСЕЛИНА ЗДРАВЧЕВА : Д И Х А Н И Е

ВЕСЕЛИНА ЗДРАВЧЕВА : Д И Х А Н И Е: Новата ми стихосбирка със заглавие ДИХАНИЕ ще включва избрано от предишните ми 11 поетични книги. Продължавам да публикувам стихове от тях. ...

Д И Х А Н И Е

ДИХАНИЕ, както ще се казва бъдещата ми книга, ще включва избрано и от две мои предишни стихосбирки, посветени на децата. Тук ще може да прочетете няколко стихотворения от ЛИК и ЗОВ.

От стихосбирката ми ЗОВ

 

НА ВЕСЕЛИН

Знам, тайно във мечтите ми роди се
и мойто име исках някак си да подновиш.
И с колко радост образа незнаен
във майка ти вградих...

И ето че роди се с цифра 3 предречен,
орисано прегърна бабиния ден.
И нека спорят хороскопите ни вечни
за моя и за твоя ген...

Не осъзнавах неин ли си, мой ли -
по приликата на рождения ми син.
Дали си ти или пък той, баща ти,
но ти си тук и ти си неделим.

ВАКАНЦИЯ

Кукувица в клоните закука,
хей, дечица, аз съм тука, тука.

Времето е вече за игри
и за излети във китните гори.

Раничките намерете
и провизии сложете -
топки, въдици, ракети!

Чакат ви безгрижни дни...

ДЖИНКА

Кученцето ми любимо Джинка
във квартала е любимка!

Тя не хапе и със нас играе.

Джинка, Джинка, шарена картинка!

Не си бяла, нито пък си черна –
ти си нова шарчица модерна.

Викна ли я, тя уши надига,
ако искам, лапичка повдига.

Гушкам пухкава играчка – жива.

От стихосбирката ви ВИК

СЪСЕДСТВО

Леко се препъна буболечка
срещу появилата се клечка.
Тя краченцето си счупи
и в листенцата захлюпи.

„Оле мале, що да правя
с болката си да се справя?“
Викна „помощ“ и зачака,
нещо мръдна в храсталака.

Ежко Бежко чу молбата
викна всички от гората.
От перце легло съшиха
и краченцето повиха.

Буболечката рогца раздвижи
може пак да се придвижи.
Къщичката є до храста беше,
тя до Ежковия двор си спеше.

БРАТЛЕТА

Срещнали се две кутрета
до казаните зад блока.

Там на кокали мирише,
но котак ги гледа свише...

Мирничко въртят опашки
и поглеждат нависоко,
мънички са и не знаят,
а пък кокалите тъй ухаят.

Котаракът скочи бързо
и свирепо ги засъска –
хукнаха те в две посоки
и се молеха да са високи.

КАЛИНКА МАЛИНКА

Мъничка калинка
нарисувах на картинка.
Тя червенка беше
върху маргаритка спеше.

Дрешката є цялата на точки
на редичка наредени
и не пречат за промени
на баланса за летене.

Изведнъж крилца разпери
и над мене кръг измери.
Литна в източна посока
към полянка пъстроока.

БАБА МЕЦА

Цяла зима спи и се въргаля
в листи, съчки се търкаля.
Козината си тя сплита,
а на пролет ще разплита.

Баба Меца рошалана,
гребен търси във замяна,
косъма си да заглади
щом от хралупата се извади.

И кога снегът стопи се бърже,
а гората листи върже
и тревичката покара –
тя с гладът си ще се скара.

МИШОК

Решил Мишок герой да стане,
да има всичко що си хване.
Изпъчено се биел във гърдите,
но от тавана гледали гредите.

За котката при новите стопани
не знаел Мишко от килера със буркани.
Миришело му вкусно във долапа
не виждал никога той котешката лапа.

Придвижил се потайно в тъмнината,
но нещо светнало в далечината.
Докато чуди се какво там свети
го сграбчват лапите свирепи.

Д И Х А Н И Е

Новата ми стихосбирка със заглавие ДИХАНИЕ ще включва избрано от предишните ми 11 поетични книги. Продължавам да публикувам стихове от тях.

От стихосбирката ми ВЕЗНИ

* * *

На Спасимир

За втори път

сърцето си разтварям.

Дарявам те със странния си свят.

Расте страхът

в очите ми

и сянката ти слива се

със сянката на моя син.

Но сянка ти не ставай.

За дълъг път благословия давам.

СРЕДНОЩНО ЗАВРЪЩАНЕ

След дълъг ден с обувките се скарах

и с мъката на чантите се разделих.

         В
купето подслоних умората

         и
хвърлих поглед през стъклото.

Кръстосват шпаги две луни –

и секундант съм аз и се страхувам,

         очаквам
гръм да доехти,

         а чувам
колела ритмични.

Един прозорец може да открие

пречупени представи за света...

        И чакам
кървав дъжд да завали

        от
стаята си в атомния век.

* * *

Попитай гълъба, случайно минал

покрай мене.

И пролетния вятър,

шетал из душата ми.

Дъжда – лицето ми целувал –

и капчиците му

в очите ми.      

Мечтите съм редила като кубчета

и дълго съм ги съзерцавала.

В косите ми оплете се

бадемов цвят.

От тебе ли е той

подарък?

ПИЯНСТВО

Ако ме искаш чаша –

нека бъда най-финия кристал.

Ако ме искаш вино –

нека бъда най-доброто питие.

Най-хубавата маса избери,

най-радостния изглед към морето.

Подхожда ли ти чашата в ръката

и виното обзема ли те с аромата –

тогава гледай вдън морето и отпивай,

и не разливай виното, не го разливай.

Недей посяга алчно, пий ме бавно –

във тебе искам да се влея плавно.

На капчици дели ме ароматни –

но цял живот, а не от ден до пладне.

* * *

Коси разплетени да сложа

на голото ти рамо.

Да си почине всичката умора

и да не трепва мускул от уплаха,

да бъде тъмно, тъмно...

Ръцете ти да ме пронизват.

Бих искала да зная:

живот ли е животът ни

без ласка?

* * *

Прибра луната меката завивка

и се стаи зад кадифено било.

Изсипа слънцето водите си

в чашата прозрачна на деня.

На дъното е моята земя –

за да живее, да отпива

най-силното от всички питиета.

* * *

Идвам цялата при тебе.

От очите ти златисти

жънах, жънах класове,

хляб от тях ще си омеся,

ще ни стигне занапред.

Жаден бил си – устните ми

пий, отпивай, ще мълчат...

А улицата?

     

        Път е тя

                   
в посоки две.

ГРЕХОВНА ЛЮБОВ

Не ми отнемай думите –

стрелите от колчана ми не вземай.

Не бягай от очите ми –

светулки те са в здрача ми самотен.

Не се гневи на ласките ми.

Аз – лък на твоя стан кръстосан.

Спокойно стреляй, ще ти светя.

Но наведнъж любов не се убива.

ЧАДЪРИ

Чадъри за дъжд,

чадъри за слънце,

чадъри – сгъваеми,

чадъри – непромокаеми,

чадъри – детски,

чадъри – светски,

чадър – за Хирошима...

Какъв чадър огромен

би трябвал, за да кажа:

Плането моя,

той ще те спаси!

* * *

       На Илка Александрова

Ще пея.

Дума да заклокочи,

скали да се разместят,

Вода да забълбука...

Ще пея, ще пея.

Два полюса земни

с въжета от ноти да вържа –

вулкан да заговори.

Ще пея, ще пея, ще пея.

Ако ме някой дочуе –

с очи да ме погали,

с танц да ме прилъже,

да секне песента ми.

СВАТБА

На Катя и Митко

Кавал чувам свири –

за родопско шире,

за момкови друми

за момини устни.

Кавал чувам свири –

как се сватба вдига

на двама луди-млади,

гдето род си имат

от север до юга.

Кавал чувам свири,

че момкова майка

булката не иска.

Веселба протака,

на сватба не иде

китка да закичи

с перце да ги ръсне,

от сърце да гали –

с дар да ги дарува!

ТЪРСЕНЕ

Трева зелена си откъснах –

за да намеря бръмбара,

че носел щастие.

От храста клонче си отчупих –

чимширено е, не увяхва

и на Кръстовден с него ръсят.

На служба в църква коленичих

и за да сбъдна мисълта си –

Евангелието целунах.

На маса седнах сред приятелки

и във кафето те удавих.

Отиде си живота в търсене.

АКО СИ...

Ако си пръстен, ще те осъдя

прикован на моите ръце да бъдеш.

Как чувствам пръстите си изморени

спокойно да заспиват в твойта длан.

С целувките, ако си гривна,

след труден ден ще доизвая формата.

Ще бъдеш ти до мен

и времето сърдечно ще отмерваш.

Ако си накит, ще си истинско творение!

От тежестта ти ще ми бъде леко.

Рисувай ме на тъмно.

* * *

Тази нощ на тебе бях я посветила...

Бях намислила букет от лунен прах

да свия.

Исках капка от челото твое

да изпия

и съня ти със къдрица да погаля.

Исках сянка в сянката да впиша.

Исках просто мъничко да те обичам.

Чувам жабите да късат гласни струни.

Ти си всичко тук, самият ти си юни.

НАД РАЗУМА

Безсилна съм със силата,

която притежавам.

От твоя глас се браня

беззащитна,

а чувствам твоя дъх

да ме обзема.

Не ми отнемай навика

да мисля.

Не ме разграждай.

Страхуваш се от мен

и бягаш, бягаш –

и сякаш нежността ми

ме напуска.

А колко мъничко е нужно –

ръце да се докоснат

и да надскочим разума.

ЕДИН ЖИВОТ

Изминатото разстояние

между надеждата и сбъднатото,

между деня и трепкащите нощи,

между грижите и сънищата –

като везни ме балансира.

И плувам в нищото,

помежду бъдещите мигове

и любовта, и разминаването

тъжно.

Един живот ще стигне ли

да ме докосне някой?

НА ВОДЕНИЦАТА

Почуква камъкът ритмично

и думите повтарят в мен:

„Отново си сама, самичка...“

Вървя през храстите

от храст измита,

и паяжини пътя ми пресичат.

Прескачам дънери и клони,

а в дребни съчки се препъвам.

И тичам, тичам, тичам...

Обръщам се, не ме настигат.

Натрупах дръвник до небето.

Брашно събрах за всички.

А огънят ми тлее, тлее.

Дали във хляб не се прераждам?

ВЪПРОС

Бразда на челото.

    Бразда в
косите.

        Бразда в
душата.

          
Бразда подир бразда.

           

          
Подобна съм на майката земя,

        за плод
съм отлежала,

    за ласка

закопняла.

* * *

И идва миг, във който

увисват думите обесени –

за да възкръснат.

Но литнала е вярата,

изсъхнали се мъховете скални,

сменила е коритото реката...

Въжето отрежете!

ПОСЛЕСЛОВ

Запустели села

и къщи порутени.

Нови думи в каруците

впрегнати.

Нови думи,

а стари селата.

Само вятър сред гробове плаче

за роднини

и родови корени –

вдън земята

от някой

заровени.

* * *

По случай 50-та ми годишнина

Отива си животът с песен –

нотирана от капките дъждовни,

от незабравените сълзи,

от снежни паузи съдбовни.

Отива си животът с песен,

изпята от треви косени,

с рефрена на ръжта златиста

и на затихващия вятър.

Отива си животът с песен –

изпята от врабчета шумни,

помежду стряха и балкон.

Отива си животът с песен.

Д И Х А Н И Е

ДИХАНИЕ е заглавието на бъдещата ми поетична книга. Тя ще съдържа най-доброто от предишните мои 11 стихосбирки. 

Посвещавам я на 80-годишния ми юбилей, който ще отбележа на 3 ноември т. г.

От стихосбирката ми ЛЪЧ

***

Кой буди ме в среднощни часове?

Кой тъй безмилостно посяга на съня ми?

Два лунни лъча – нечии ръце.

Две топли длани – нечие сърце.

Дойде в мига, във който те сънувах.

Дойде, усетих те във светлината на нощта.

Обсипа ме със мигащи светулки.

Обля ме с топлия си дъх.

Кой буди ме в среднощни часове?

Кой с мисълта си моя сън прогони?

Аз идвам, тичам – цялата светулка…

Аз вярвам в отразените лъчи.

ПРЕПУСКАНЕ

                  На поетесата Надя Бонева

Ще се окъпя в дъжд

от стихове необуздани.

Но впрегна ли каляската

на любовта всемирна,

по облаци препускам.

Конете ми светкавици

надскачат своя плет.

А вихрите мечтатели

се готвят за обред –

дъгата да ми подарят.

Венчалната ми рокля е съшита

в зелено-белия релеф.

Луната във корона свети,

в душата ми се крие – барелеф.

Коя съм? Мълния небесна…

* * *

Какво?

Да моля

               да се върнеш

                              към мен,

                                            забравила съня?

Не!

Тази нощ

               към изгрева

                              обърнала лице

                                            ще спя!

Ще ме събуди

                              слънчев лъч…

В НЕСЕБЪР

Във изгрева съзрях те.

Не исках залези да има.

Пълнолунието ни прегърна

и ни показа своята пътека –

водеща до хоризонта

и чезнеща в безкрая.

Мисловно плувах, плувах, плувах –

и бях щастлива…

Събудих се!?

Дори и това ми стига.

БЪЛГАРИЯ

Българийо мила, земя на герои –

осеяна с кости от разни епохи,

оставена вечно да бъде делена

със граници, милвали трите морета.

Гори си ти имаш и езера свидни,

килими от листи с хайдушки въздишки,

шепот от много незнайни отреди –

нестихнало ехо от Клисура до Шипка.

Българийо мила, вдигни си главата,

начело със Ботев и Левски в сърцата.

Да живнат забравени кътчета селски,

върни си децата с Орфееви песни.

IN MEMORIAM

               На Спас Здравчев – Инжето

Историята – вечно колело.

Неспирно времето отмерва.

Жестока битка твойте дни изпи.

Един за друг умирахте във боя.

Тревоги, малко радост, глад и студ.

Огласяхте с куршумен вой балкана.

Зад вас – един народ, една съдба.

Делихте братски всеки негов залък.

Родопа горда в пазвите ви скри.

А бяхте много млади партизани.

Вървяхте с мъжки сълзи във очите.

Че колко гробове се изкопаха…

Една ли майка в креп се премени.

В света на щастието – скръбен образ.

От стихосбирката ми ЕХО

 КАПКА

             На всички жени

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Превърнах се във капка по неволя,
откъсната от плачеща скала.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Едничка капка е способна
живот на жаден да дари.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Без глътка нежност и без обич
дори и изгревът тъмней.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Скалата може да разцепи
любима капчица – жена!

ЗОВЕ МЕ ДИВОТО

                   На Радка и Нико

Кое е дивото, което ме зове?
Да изгоря във белота и слънце?
Край извори с вода непита,
край бързеи със водопади,
където свършва всяка стъпка...
Дъхът човешки просто спира
в прегръдката на див клонак,
в милувката на скален мъх...
Обръщам се, над мен неистово виси
стена, полята в синьолилава дъга.
Върти ме водоемът, зове ме дивото,
„Пръскалото“ не спира своя ход.
Поляните ме мамят разпиляни –
зове ме дивото по теб, Земя!         

НА ПОКЛОНЕНИЕ

             На братовчедите ми Стойка и Славчо

Във тишина иконна
съм свела ниско взор,
а от портретите вековни
очи ме гледат с укор.

Земята тъпча непокорна.
Покорство диря ден и нощ.
Раздавам думи бързоходни,
укривам сила, вяра и любов.

Във тишина иконна
съм свела ниско взор.
Звезди през купола надничат,
те сочат ми олтар възвишен.

От стихосбирката ми МИГОВЕ

ИЗПОВЕД  I

Освободена от предразсъдъци,

разглеждах храма на живота.И търсих  купола, под койтоще има завети от ветровете,по­малко блясък от тавани,по­ясни йероглифи по стените.Намерих своя бог – повярвях!Ръцете ми са кръст олтарен,очите ми са свещите запалени.Без грях оставен в храма мисъздавах и мечти, погребвах и лъжи,събирах мълком камъните хвърлени...Кандилото заместих,иконостасът палех с мълниии в монахиня чиста се превърнах.Но сторил ми се беден моят хрампотърсих друг, там се приютих.

Молитвите едни, но са под куполи различни...

* * *

Не се докосвай до залеза
                                          на мисълта ми.
Тъй дълъг беше пътя
                                          на слънчевото зреене.
Най­-страшното ще стане,
                                          ако разсеян
откъснеш мамещия плод...

Поспри и съзерцавай
                                          паузата.
От изтока до следващия изток.

До залеза не се докосвай!

 РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО

Кой е клонът на дървото
тъй кичесто расло?
По девет деца прабабите мои са имали –
тези девет по десет оставили...
С мамалига и пърленка
длани наливали,
с чесън и сирене сила запридали.
На кандило са везма везали,
песен са в изгрев втъкали.
Кой е клонът ми – зная го.
Но от всичките родствени жили
по един сме до два филиза кълнили...
И на това столетно дърво зелено
клони тъй разредили.

КАЗВАТ

Казват, че:
                       Още приправям младежки премени.
                       Още съм жадна за нечие рамо.
                       Още припявам съвременни песни.
                       Още смехът ми е звън.

Казват, че дните бързо отлитат?
                       С бързея, бързо се стичат реките.
                       Бързите мисли бързо решават.
                       Бързам за работа, бързам за вкъщи,
                       в камък се спъвам и просто разбирам:

Още съм лято – към ранна съм есен.

                       Още съм вятър, на плод люлея се.
                       Още морето с вълните заплитам.
                       Още кръстците си правя от снопи.
                       Още се скитам в омайно усое.

На ухо с китка ехото викам,
дано ме змеят дочуе, змей, мамо, Горянин!

* * *

Изгревът не се забравя!

Най-­земните неща
превръщаме в голгота
и давим времето
във мътни водоеми.
Душим се ежечасно
от взривове
на нашето съвремие.
Прецежда млечния ни път
сурватката и къпе ни земята

В небитието има време
за размисли космични!

РЕАЛНОСТ

Скептично се усмихвате, а аз твърдя –
в нечетен ден съм се родила,
неистинно живея в този свят
изгарям ежечасно сред тълпата –
прераждам се отново чиста
и жадна, жадна за лъчи.

Не се повтарят мойте дни,
спираловидно устремени.
Узнала толкова съдби,
фаталните числа са ми закрила.

Реалност съм – това ми стига!

ХВАНИ МИГА

                На М. Кадиев

Слова и мисли се преплитат,
но нямаше го твоето присъствие,
а радост в радостта ми
                                       исках ти да влееш –
и се вградих във твоето отсъствие.
Пак призовах гласа ти песенен
да ме пробуди будната,
                                       за кой ли път –
и нищо, че очите ти са другаде,
за мен ще има само мигновение...
Надяваш се на близкото­далечно,
а това не е на ехото гласа,
че има и понятието вечност,
но обладава ни страха...

Хвани мига, мига хвани,
човечността говори само в миг.

СЪВРЕМЕНЕН ЕТЮД

Все програмирано и честно до сега живях
и искам нещо да се отклони пречупи.
И фигурите от компютъра да отзова,
не като другите да се получа.
Все още мога мислите да прекроявам,
да те догонвам тичащ към забравата
и пред сълза­ море – накрая да те спра.
Но стискам зъби – пепел на езика ми,
ако поискам същото от теб.
Не ме отнемай от самата мен...

Не можеш слънцето с верига прикова,
не можеш вятъра на сянка да приспиш.

НЕПИТАНА

Дойдох непитана...
Не ме попитаха
исках ли дъх от цветята?
Песен на птичи ята?
На слънцето преждата златна
ще свивам ли аз на кълба?

Малко исках – много мечтах.
Нямах асфалта,
все по стръмното крачех.
В сипей се свличах,
по ръб на скали се закачах.

Дълго ли още ще крача?
Във здрача проблясвят
косите ми прашни.
Те сочат ми пътя към този,
който знам не разбра
защо съм дошла...

ПРОЛЕТЕН ЕТЮД

Ако обичта ти
                                          има дъх на пролет...

Ако сърцето ми
                                          отвърне с полъх,

то щастието –
                                          няма да е само наше...

Заплитам нежност
                                          от ръцете ти.

Разплитам
                                          казани измислици.

Не вярвам в истината
                                          от преляла чаша.

Оставям жест
                                          и слънце да говорят!

* * *

Уби ме с цвете
                                          и си тръгна.

За сетен път
                                          възкръсвам омъдряла

и с болката разкрих,
                                          че повече ме срещаш.

Макар във всики миг
                                          със мене да воюваш

и да съзерцаваш порива напразен.

А колко просто е – ела!

* * *

Във шеметните топлини на месец юли
прибягва пламъкът на нестинарско лято.
Смокините надничат под листа зелени,
надпява се авлигата със славей.

В броените ми дни надбягвам се със мравка.
Пришпорвам по вълните със спасителния пояс.
Тук вятъра във пясъчен капан ще заговори.
Как дишат дюните прегърнати от хора!

Замита дирите ни пресни суховея,
а аз припалвам пламъка за следващото лято.

МЪЖКО МОМИЧЕ

Ако можех,
бих подложила крак
на този разум –
все със мене навсякъде крачи.
Ей така, просто по детски –
леко го спъвам и пак...

Ако можех,
бих се смяла до болка –
тази болка
все по мене навсякъде шари.
Ей така, просто по детски –
сядам на пода и удрям
с юмрук и пета.

Ако можех,
бих измила сълзите –
ненужна солена вода.
Ей така, просто по детски –
плача, а после окъпваш
                                                        смеха...

 НА ПЪТ

          На Е. Диварова

Пиленце пее в мъгла сребриста.
Клонче люлее и чака писта.
Никой не чува гласа му самотен,
всички наоколо мрачни пътуват.

Хора забързани, намръщено сиви,
а пилето пее – дано са щастливи.
Обвито е всичко в тъга и тревоги
и никой не вижда път къде води...

А пее горкото и чака лъчите,
за пистата светла крилца да разпери,
да литне в простора снага извисило –
мъглата е кратка, а слънцето вечно.

31.01.2010

СЕЗОНИ

Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Какво е зряла ръж
                                          без знойно лято?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Нима е есен есента
                                          без грозд?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Дали пък зимата ще бъде зима,
                                          без лед и жаден сняг?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Отново е пролет с цъфтежи
                                          и нежност се вплита в косите.
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя!

 АВТОПОРТРЕТ

Висока съм един седемдесет и три.
Тежа – седемдесет и пет.
Без малко влизам в нормите
на „абсолютните тела“...
Викат ми „голямата жена“.
Какво от това,
че гледам отвисоко?
Тъй често вадя се от ями.
Срещам баналност, и – уязвима
порочната кожа събличам.
Този свят ще потъне във флегми.
За сърдечните казват – наивни.
Съгласявам се, вярвайте, вече със всички...
Със вида си немога да скъсам – съдба!

Но на никого никога няма да дам
свойта мъничка, палава доза жена...

НА ПОКЛОНЕНИЕ

Във тишина иконна
съм свела ниско взор,
а от портретите вековни
очи ме гледат със укор.

Земята тъпча непокорна.
Покорство диря ден и нощ.
Раздавам думи бързоходни,
укривам сила, вяра и любов.

Във тишина иконна
съм свела ниско взор.
Звезди през купола надничат,
те сочат ми олтар възвишен.

* * *

Във хаоса на чути­недочути истини
отхвърлям те от подредените си мисли.
Завардила на времето безкрая,
стъписвам се пред твоята загадка.

Очите ни съзвездия различни,
дариха се с заряд незнаен.
И като птици жадни за прибоя –
разминахме се във завоя на мечтите.

От стихосбирката ми ЛИК

ВИК

           На внуците ми

Душата ми издава вик,
но не за помощ...
Вик на звяр,
отнели му простора.
Вик на арената,
забравила за звяра.
Вик на детето,
поело въздух,
видяло слънцето.
О, вик над виковете –
пространството и времето
са само твои!

 * * *

Душата и сърцето ми се сляха
с дъжда от седмици не спрял.
Окъпах си тъгата и зачаках
поредицата слънчева игра.
Очите ми не виждаха къде си,
ръцете ми стремяха се към теб.
Въображението странстваше
                             безцелно
и нямаше сигналния ответ.
Не ме търси в резервен образ скрита.
На устните ми в шепота се спри.
Тя, любовта, е вечното откритие,
погубило безброй мечти, съдби.
На славеите в песента се притаих.

ЩЕ ОЦЕЛЕЕМ

На Тони Пеева

Събудих се от красота,
от сняг и слънце
             във прозореца ми влезли.
Но стене моята душа –
на Северния полюс
             е изселена.
За другите е слънцето.
Снегът е радост за децата
и чистота по калния
             ни път белязан.
Кандило е душата.
И Севера е този,
             във който трябва
някак си
             да оцелеем.

СЪДБА

Не те виня.
Скандално съм зачената.
Насилствено родена
и по принуда оцеляла.

Не те виня.
Скандално съвмешателство,
насилствено разпитване,
но със късмет поръсено.

Не те виня.
Скандално запознаване.
космическо притегляне
без чувство за вина.

НЕ МЕ ДОКОСВАЙ

Не ме докосвай до залеза
             на мисълта ми,
защото дълъг беше пътя
             на слънчевото зреене.
Най-страшното ще стане
             ако разсеян
откъснеш мамещия плод...

Поспри и съзерцавай –
            паузата,
от изтока, до следващия изток
            ме търси.
Смени ме с най-земен плод
            и ме укрий.
До залеза не ме докосвай!

 * * *

                На Спасимир

Кръстосват шпаги две луни –
едната аз съм, другата си ти.

В очакване на любовта
светкавицата стана ни съдба...

Във сблъсъка се породи –
една любов – завинаги!

 ПОЕТИЧНА АНАТОМИЯ

                „Човек – това звучи гордо!“
                                                 М. Горки

Вземи ме цялата – материя и дух.
            Със Менделеевата таблица дели ме –
вода, желязо, сяра
            малко вар и захар.
Духът ми почнеш ли да нищиш,
            навярно ще се затрудниш.
Във всеки миг мени се
            и графика от нулата до нулата чертае.
Материя със дух – в едно –
            най-висша форма на живот.
Обществено, обобщаващо, мислещо,
            с реч говорящо, надсмиващо се, но без рога.
Механизъм, изтъкан от грешки.
            Душа, облечена във труп.
Природа, осъзнала себе си.
            Любов, фантазия, мечти...
Човек – венецът на творението,
            събрал противоречия, падение и слава.
И все пак – великолепно е да си Човек!

ВМЕСТО ПЕСЕН

Не ме оставяй вода ненапита.
Не пресичай река мътновита.

Бряг красив е – дъно се не вижда
Бор висок е – връх не се привежда.

Спомен – грях приспан люлее.
Вяра – буря във душа вилнее.

Обич – звук пилее неразбран.
Вярността останала е блян!

* * *

Да те докосвам прималяла
след думите, изричани без жал.
Да се откапват дълго стрехите,
над нас чадър-небе прострял.
Да ме догонваш с дъх на пресекулки
със капките дъждовни в надпревара...
Знай всичко ще приема, всичко,
дори че капките превръщат се в реки...

При залива е на мечтите салът
и оцелял от водовъртежите
ела на моя бряг скалист.

 ПРЕРАЖДАТ СЕ СЕЗОНИТЕ

Дали е лято в този зимен час,
щом в нивата на моята душа
покълва житен незамръзнал клас
и ще дочака истинското зреене?

Дали е пролет в тази зряла есен,
щом кестените пак цъфтят –
или е нова неизпята песен,
изровена от коренния свят?

Дали е, или пък не е –
прераждат се сезоните.
Дали е, или пък не е –
излитаме и връщаме се ний в годините...

 В НЕСЕБЪР

Във изгрева съзрях те.
Не искам залези да има.
Пълнолунието ни прегърна
и ни показа игривата пътека,
отвеждаща до хоризонта –
и сливаща се със безкрая...

Мисловно плувах, плувах, плувах
и бях щастлива...
Събудих се?! –
Дори и това ми стига.

РЕАЛНОСТ

В живота ми земен и кратък
безбройни са моите мечти.
В мечтите ми просто човешки
съзирам сплетни и конфликт.
Устата притварям и виждам целта –
пред кръст и олтар само свеждам глава.
Светлинно приемам загадъчно взор
от земни позиции меря простор.
Вода се заприщва,
земята бучи,
огньове поглъщат гори и треви.
В космически нишки се вия нагоре
и вярвам –
не вярвам в предсказа за края.
А лебеди бели, закрили на слънцето диска,
озонови дупки броят и отлитат...
Открехвам сърцето и хрип изхриптява?...

Правете си празници, хора!
Хора,
правете си празници!...

ОБИЧ В АКРОСТИХ

                     На Авелин

Ще падат пак листата пожълтели,
Есенният плаж, мъглите сиво-бели.

По пейките самотен гълъб ще прелита.
От голите върхари ще гледат пак орлите.
Луната пак ще отразява светлина.
Усмивката ще гали спомен мил...
Човешки питам се – къде си бил?
Истински ли си, или мъглива есен?
Шалът ми вейката увива...

Отнасяш го със себе си? Дали ще ми го върнеш?
Бронзови отблясъци ще отразят косите ми.
Искаш ли да вярваш, че годините
Чакали сме дълго да ни съберат в едно?!

 * * *

                         На Спасимир

Намерих те на края на света.
Дъбът, под който моята душа да спре.
А тя е трепетлика, търсеща омайниче.
Дори за полъха ти нужен си ми.
И нека напрежението да расте в очакване
на шеметното вкореняване...
Целебна съм със твоята магия.
Забързана, задъхана, трептяща,
в кое местенце да те вмъкна
не като пауза, а като движение.
Благодаря ти, че те има!

ПОЧАКАЙ, ДЪЖД!

                        На Тинка Очева

Почакай, дъжд!
Не съм надникнала из храстите,
не съм попитала тревите
и камъните с прах отрупани.
Едва-що се научих да издържам
на разстоянията дълги,
а ти ме караш да се връщам.
Почакай, дай ми време до зори.
Дори нощта не ми е пречка
да се взирам, за да осъзная,
да търся трайната следа,
най-истинската
в този лабиринт от къщи.
Почакай, дъжд! Почакай!
Как мразя да се връщам отсред път!

ВИК ЗА ЛАСКА

              На Нуреттин Тахсин

Очите ти не са очи, които лесно
                 можеш да отминеш,
без да прозреш очаквания полет
към вътрешни простори.
Те питащи звезди са –
Галактиката своя искат да узнаят,
но космодрумът все далечен
                 им остава.
Не ги показвай всекиму
с дълбочината океанска.
Поскрий кораловия риф –
не е той остров за случайни срещи.
Пусни ме тайно да намеря
загадката на поглед тайнствен
и в синя нежност отмаляла,
две черни перли да откъсна.

Очите ти са вик за ласка!

НА ЛЕВСКИ

Идеята – бодило на душата ти.
Студът и преходите – болка за идеята.

А ханчето – отплата на подлеца...
Талигата за София – объркал се народ.

Бесилото – везните на века.
Клупът – той вечно е на шията.

Легендите са ехо на епохата,
а погледът ти – бъдещето на България.

БАБА ТОНКА

Една жена на кея тихо спира.
Във черна кърпа бели мисли скрила.

Ще има пак курбан и пак зулуми
ще тъпчат чиста вяра в кални друми.

Ще има писък из гнезда на птици.
Небето ще разкъсват с вик орлици.

Крий нежни думи черната шамия:
– Да можех до един да ги укрия!...

Спокойно тръгва – мисли вкаменила,
душата си в пожари овъглила.

Една жена от мрамор чер излята,
искрица на България в зората.

В КЪЩАТА НА ЛАМАРТИН

Дойдох във твоите покои
и глътчица поех от вечността
Чемширите не могат да говорят,
превила се е старата върба.
Задъхани хортензии се люшкат
под лозата със изсъхнал плод.
Не може никой нищо да оспорва,
че тук е, жив е Ламартин...
Стоя и чакам неговия полъх
в астралния му звездолет:
„Дари ми рими с благослов.“

БЪЛГАРКА

Дойдох безименна – некръстена дойдох.
Снагата ми – тополата на Севера.
Косите ми – окичени от розите на юг.
Очите ми – бездънни рилски езера,
а устните – горещината на морето съхранили.

И мои днес са всичките полета.
Пак ще плета венеца самодивски
под ехото на дъб столетен
до „Извора на белоногата“...
Ще се огъвам като мамеща ела,
но все зелена лете, зиме.
Пак ще припявам на върбите плачещи,
ще секвам дъх над водоеми сушави...

Не можеш лесно ти тополата пречупи.
С дъха на розите ще те омая,
със влагата на езерата разхладя
с очи магнитни разтопя,
в целувка морска ще се слеем...
Дойдох безименна – кръсти ме БЪЛГАРКА!