Д И Х А Н И Е

КАТО В АНТИЧНА АМФОРА…

Стихосбирката „Дихание“ и 80-годишнината на Веселина Здравчева 

Сред богата на приятели и съмишленици аудитория, сред аристократичния блясък и патриотичната атмосфера на зала “Съединение“ в Пловдив на 4 ноември 2018 г. поетесата и екстрасенс Веселина Здравчева  отбеляза своята 80-годишнина.

Тя превърна своя личен празник в духовна прегръдка, за да дари на всички глътка жизненост.

На тържеството бе проследена нейната творческа дейност като автор на единадесет стихосбирки. А чисто човешката страна на житейския й път е белязана с действена обич към хората, с волята й да помага и да гради невидими и здрави конструкции в пространството около нас, в които човешката душа да  намира подкрепа, търсейки своя път сред радости и трудности.

Коя е Веселина Здравчева? Малко биография!

Тя е родена на 3 ноември 1938 г. в Русе. Работила е като модист, шлосер, има няколко дипломи за биоенерготерапевт и дълги години работи в тази област, придобивайки широка известност както в България, така и в чужбина.

От 1972 г. живее в Пловдив. Член е на Дружеството на пловдивските писатели и на Съюза на независимите писатели в България. Пише поезия и е автор на множество публикации в местния и централен печат, както и извън граница в сп. „Советская женщина“. Носител е на престижни награди – сребърен медал от национален поетичен фестивал за стихотворението й „Баба Тонка“ и награда от литературен конкурс по повод 100-годишнината на Народна библиотека „Иван Вазов“. Някои от творбите й са облечени в ноти.

Книгата й „Дихание“ увенчава дългия й път на поетеса. Тази книга събира в едно космоса на човешкото битие и дързостта на душата да бъде себе си. Много са тематичните ядра в книгата, а сред тях се открояват  любовта, страданието, надеждата, трудът, красотата на природата, обичта към България.

ЛЮБОВТА  като синоним на самия живот е тънката линия, която прекосява всеки стих на Веселина Здравчева. Фините трептения на душата, срещи и раздели, очакване и самота – всичко е любов. Но това е и голямата, безусловна любов на майката, на тази любов са посветени немалко творби, в които майчинството като дълг и грижа покорява с искреността си. А една от проекциите на майчината любов е любовта към внуците, тя е щастлива да има внуци, с които да се гордее.

Някои от стиховете на Веселина са като раковини, в които отеква ехото на вселената. Умението й да чува и разбира изпълва с най-фини вибрации стиховете и ги прави лековити! Като лековитата вода, която търсим в скътаните в планините бистри извори. Лековитата вода на поезията.

Има в тази книга страници, в които пулсира много болка. Болка, породена от самота. Болка, породена от състрадание. Болка. Но толкова е голяма тази жена, поетеса, човек, че няма и ред, в който болката да смазва, когато четеш, да угнетява. Сякаш в стиховете с най-много страдание най-убедително побеждава животът такъв, какъвто е – нашият живот.

Веселина Здравчева не е оставала нито ден без работа, тя се труди цял живот, правила е какво ли не. И пише стихове за това, с която я среща делникът. За жените в цеха, за нощните дежурства в завод „Изгрев“…  Впрочем много е хубаво това стихотворение, в което тя пише за своята работа през нощта – вятърът й е оръжие, седем кучета нощта огласят, в ламаринената сянка крие се нощта… На какво е пазачка поетесата? На утрешния изгрев!

През изминалите години редица от творбите на тази поетеса се превръщат в песни. Сякаш по стародавна традиция думите търсят мелодията, стихът иска да се прероди в песен. А как иначе – нали сме наследници на Орфей! Нашият древен род носи в гените си песента.

Силни и вълнуващи са тези стихове, в които израства дума след дума образът на България - чрез невероятно красивата природа и чрез нейни свидни синове и дъщери, сред които на първо място е Васил Левски, в тази тематична линия е и образът на Баба Тонка. Родолюбието на Веселина избликва в такива творби и това е свидетелство за будната й гражданска съвест.

Два града стоят един до друг като стражи в живота и в поезията на Веселина Здравчева – Пловдив и Русе. Има посветени стихове на тях, както и на други красиви места в свидната ни малка България – малка и събрала в едно красота и хилядолетна история.

Като в антична амфора поетесата е събрала в себе си любов – към близките, към народа си, към страната си. И антологичната й книга „Дихание“ прилича на амфора. Събрала е съкровищата на един човешки живот -  да ги запази за тези, които идват след нас.

Елена Диварова