* * *
На Спасимир
За втори път
сърцето си разтварям.
Дарявам те със странния си свят.
Расте страхът
в очите ми
и сянката ти слива се
със сянката на моя син.
Но сянка ти не ставай.
За дълъг път благословия давам.
СРЕДНОЩНО ЗАВРЪЩАНЕ
След дълъг ден с обувките се скарах
и с мъката на чантите се разделих.
В
купето подслоних умората
купето подслоних умората
и
хвърлих поглед през стъклото.
хвърлих поглед през стъклото.
Кръстосват шпаги две луни –
и секундант съм аз и се страхувам,
очаквам
гръм да доехти,
гръм да доехти,
а чувам
колела ритмични.
колела ритмични.
Един прозорец може да открие
пречупени представи за света...
И чакам
кървав дъжд да завали
кървав дъжд да завали
от
стаята си в атомния век.
стаята си в атомния век.
* * *
Попитай гълъба, случайно минал
покрай мене.
И пролетния вятър,
шетал из душата ми.
Дъжда – лицето ми целувал –
и капчиците му
в очите ми.
Мечтите съм редила като кубчета
и дълго съм ги съзерцавала.
В косите ми оплете се
бадемов цвят.
От тебе ли е той
подарък?
ПИЯНСТВО
Ако ме искаш чаша –
нека бъда най-финия кристал.
Ако ме искаш вино –
нека бъда най-доброто питие.
Най-хубавата маса избери,
най-радостния изглед към морето.
Подхожда ли ти чашата в ръката
и виното обзема ли те с аромата –
тогава гледай вдън морето и отпивай,
и не разливай виното, не го разливай.
Недей посяга алчно, пий ме бавно –
във тебе искам да се влея плавно.
На капчици дели ме ароматни –
но цял живот, а не от ден до пладне.
* * *
Коси разплетени да сложа
на голото ти рамо.
Да си почине всичката умора
и да не трепва мускул от уплаха,
да бъде тъмно, тъмно...
Ръцете ти да ме пронизват.
Бих искала да зная:
живот ли е животът ни
без ласка?
* * *
Прибра луната меката завивка
и се стаи зад кадифено било.
Изсипа слънцето водите си
в чашата прозрачна на деня.
На дъното е моята земя –
за да живее, да отпива
най-силното от всички питиета.
* * *
Идвам цялата при тебе.
От очите ти златисти
жънах, жънах класове,
хляб от тях ще си омеся,
ще ни стигне занапред.
Жаден бил си – устните ми
пий, отпивай, ще мълчат...
А улицата?
Път е тя
в посоки две.
ГРЕХОВНА ЛЮБОВ
Не ми отнемай думите –
стрелите от колчана ми не вземай.
Не бягай от очите ми –
светулки те са в здрача ми самотен.
Не се гневи на ласките ми.
Аз – лък на твоя стан кръстосан.
Спокойно стреляй, ще ти светя.
Но наведнъж любов не се убива.
ЧАДЪРИ
Чадъри за дъжд,
чадъри за слънце,
чадъри – сгъваеми,
чадъри – непромокаеми,
чадъри – детски,
чадъри – светски,
чадър – за Хирошима...
Какъв чадър огромен
би трябвал, за да кажа:
Плането моя,
той ще те спаси!
* * *
На Илка Александрова
Ще пея.
Дума да заклокочи,
скали да се разместят,
Вода да забълбука...
Ще пея, ще пея.
Два полюса земни
с въжета от ноти да вържа –
вулкан да заговори.
Ще пея, ще пея, ще пея.
Ако ме някой дочуе –
с очи да ме погали,
с танц да ме прилъже,
да секне песента ми.
СВАТБА
На Катя и Митко
Кавал чувам свири –
за родопско шире,
за момкови друми
за момини устни.
Кавал чувам свири –
как се сватба вдига
на двама луди-млади,
гдето род си имат
от север до юга.
Кавал чувам свири,
че момкова майка
булката не иска.
Веселба протака,
на сватба не иде
китка да закичи
с перце да ги ръсне,
от сърце да гали –
с дар да ги дарува!
ТЪРСЕНЕ
Трева зелена си откъснах –
за да намеря бръмбара,
че носел щастие.
От храста клонче си отчупих –
чимширено е, не увяхва
и на Кръстовден с него ръсят.
На служба в църква коленичих
и за да сбъдна мисълта си –
Евангелието целунах.
На маса седнах сред приятелки
и във кафето те удавих.
Отиде си живота в търсене.
АКО СИ...
Ако си пръстен, ще те осъдя
прикован на моите ръце да бъдеш.
Как чувствам пръстите си изморени
спокойно да заспиват в твойта длан.
С целувките, ако си гривна,
след труден ден ще доизвая формата.
Ще бъдеш ти до мен
и времето сърдечно ще отмерваш.
Ако си накит, ще си истинско творение!
От тежестта ти ще ми бъде леко.
Рисувай ме на тъмно.
* * *
Тази нощ на тебе бях я посветила...
Бях намислила букет от лунен прах
да свия.
Исках капка от челото твое
да изпия
и съня ти със къдрица да погаля.
Исках сянка в сянката да впиша.
Исках просто мъничко да те обичам.
Чувам жабите да късат гласни струни.
Ти си всичко тук, самият ти си юни.
НАД РАЗУМА
Безсилна съм със силата,
която притежавам.
От твоя глас се браня
беззащитна,
а чувствам твоя дъх
да ме обзема.
Не ми отнемай навика
да мисля.
Не ме разграждай.
Страхуваш се от мен
и бягаш, бягаш –
и сякаш нежността ми
ме напуска.
А колко мъничко е нужно –
ръце да се докоснат
и да надскочим разума.
ЕДИН ЖИВОТ
Изминатото разстояние
между надеждата и сбъднатото,
между деня и трепкащите нощи,
между грижите и сънищата –
като везни ме балансира.
И плувам в нищото,
помежду бъдещите мигове
и любовта, и разминаването
тъжно.
Един живот ще стигне ли
да ме докосне някой?
НА ВОДЕНИЦАТА
Почуква камъкът ритмично
и думите повтарят в мен:
„Отново си сама, самичка...“
Вървя през храстите
от храст измита,
и паяжини пътя ми пресичат.
Прескачам дънери и клони,
а в дребни съчки се препъвам.
И тичам, тичам, тичам...
Обръщам се, не ме настигат.
Натрупах дръвник до небето.
Брашно събрах за всички.
А огънят ми тлее, тлее.
Дали във хляб не се прераждам?
ВЪПРОС
Бразда на челото.
Бразда в
косите.
косите.
Бразда в
душата.
душата.
Бразда подир бразда.
Подобна съм на майката земя,
за плод
съм отлежала,
съм отлежала,
за ласка
закопняла.
* * *
И идва миг, във който
увисват думите обесени –
за да възкръснат.
Но литнала е вярата,
изсъхнали се мъховете скални,
сменила е коритото реката...
Въжето отрежете!
ПОСЛЕСЛОВ
Запустели села
и къщи порутени.
Нови думи в каруците
впрегнати.
Нови думи,
а стари селата.
Само вятър сред гробове плаче
за роднини
и родови корени –
вдън земята
от някой
заровени.
* * *
По случай 50-та ми годишнина
Отива си животът с песен –
нотирана от капките дъждовни,
от незабравените сълзи,
от снежни паузи съдбовни.
Отива си животът с песен,
изпята от треви косени,
с рефрена на ръжта златиста
и на затихващия вятър.
Отива си животът с песен –
изпята от врабчета шумни,
помежду стряха и балкон.
Отива си животът с песен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар