Д И Х А Н И Е

ДИХАНИЕ е заглавието на бъдещата ми поетична книга. Тя ще съдържа най-доброто от предишните мои 11 стихосбирки. 

Посвещавам я на 80-годишния ми юбилей, който ще отбележа на 3 ноември т. г.

От стихосбирката ми ЛЪЧ

***

Кой буди ме в среднощни часове?

Кой тъй безмилостно посяга на съня ми?

Два лунни лъча – нечии ръце.

Две топли длани – нечие сърце.

Дойде в мига, във който те сънувах.

Дойде, усетих те във светлината на нощта.

Обсипа ме със мигащи светулки.

Обля ме с топлия си дъх.

Кой буди ме в среднощни часове?

Кой с мисълта си моя сън прогони?

Аз идвам, тичам – цялата светулка…

Аз вярвам в отразените лъчи.

ПРЕПУСКАНЕ

                  На поетесата Надя Бонева

Ще се окъпя в дъжд

от стихове необуздани.

Но впрегна ли каляската

на любовта всемирна,

по облаци препускам.

Конете ми светкавици

надскачат своя плет.

А вихрите мечтатели

се готвят за обред –

дъгата да ми подарят.

Венчалната ми рокля е съшита

в зелено-белия релеф.

Луната във корона свети,

в душата ми се крие – барелеф.

Коя съм? Мълния небесна…

* * *

Какво?

Да моля

               да се върнеш

                              към мен,

                                            забравила съня?

Не!

Тази нощ

               към изгрева

                              обърнала лице

                                            ще спя!

Ще ме събуди

                              слънчев лъч…

В НЕСЕБЪР

Във изгрева съзрях те.

Не исках залези да има.

Пълнолунието ни прегърна

и ни показа своята пътека –

водеща до хоризонта

и чезнеща в безкрая.

Мисловно плувах, плувах, плувах –

и бях щастлива…

Събудих се!?

Дори и това ми стига.

БЪЛГАРИЯ

Българийо мила, земя на герои –

осеяна с кости от разни епохи,

оставена вечно да бъде делена

със граници, милвали трите морета.

Гори си ти имаш и езера свидни,

килими от листи с хайдушки въздишки,

шепот от много незнайни отреди –

нестихнало ехо от Клисура до Шипка.

Българийо мила, вдигни си главата,

начело със Ботев и Левски в сърцата.

Да живнат забравени кътчета селски,

върни си децата с Орфееви песни.

IN MEMORIAM

               На Спас Здравчев – Инжето

Историята – вечно колело.

Неспирно времето отмерва.

Жестока битка твойте дни изпи.

Един за друг умирахте във боя.

Тревоги, малко радост, глад и студ.

Огласяхте с куршумен вой балкана.

Зад вас – един народ, една съдба.

Делихте братски всеки негов залък.

Родопа горда в пазвите ви скри.

А бяхте много млади партизани.

Вървяхте с мъжки сълзи във очите.

Че колко гробове се изкопаха…

Една ли майка в креп се премени.

В света на щастието – скръбен образ.

От стихосбирката ми ЕХО

 КАПКА

             На всички жени

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Превърнах се във капка по неволя,
откъсната от плачеща скала.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Едничка капка е способна
живот на жаден да дари.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Без глътка нежност и без обич
дори и изгревът тъмней.

Как няма мен да ми тежи,
когато ти не ме разбираш?
Скалата може да разцепи
любима капчица – жена!

ЗОВЕ МЕ ДИВОТО

                   На Радка и Нико

Кое е дивото, което ме зове?
Да изгоря във белота и слънце?
Край извори с вода непита,
край бързеи със водопади,
където свършва всяка стъпка...
Дъхът човешки просто спира
в прегръдката на див клонак,
в милувката на скален мъх...
Обръщам се, над мен неистово виси
стена, полята в синьолилава дъга.
Върти ме водоемът, зове ме дивото,
„Пръскалото“ не спира своя ход.
Поляните ме мамят разпиляни –
зове ме дивото по теб, Земя!         

НА ПОКЛОНЕНИЕ

             На братовчедите ми Стойка и Славчо

Във тишина иконна
съм свела ниско взор,
а от портретите вековни
очи ме гледат с укор.

Земята тъпча непокорна.
Покорство диря ден и нощ.
Раздавам думи бързоходни,
укривам сила, вяра и любов.

Във тишина иконна
съм свела ниско взор.
Звезди през купола надничат,
те сочат ми олтар възвишен.

От стихосбирката ми МИГОВЕ

ИЗПОВЕД  I

Освободена от предразсъдъци,

разглеждах храма на живота.И търсих  купола, под койтоще има завети от ветровете,по­малко блясък от тавани,по­ясни йероглифи по стените.Намерих своя бог – повярвях!Ръцете ми са кръст олтарен,очите ми са свещите запалени.Без грях оставен в храма мисъздавах и мечти, погребвах и лъжи,събирах мълком камъните хвърлени...Кандилото заместих,иконостасът палех с мълниии в монахиня чиста се превърнах.Но сторил ми се беден моят хрампотърсих друг, там се приютих.

Молитвите едни, но са под куполи различни...

* * *

Не се докосвай до залеза
                                          на мисълта ми.
Тъй дълъг беше пътя
                                          на слънчевото зреене.
Най­-страшното ще стане,
                                          ако разсеян
откъснеш мамещия плод...

Поспри и съзерцавай
                                          паузата.
От изтока до следващия изток.

До залеза не се докосвай!

 РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО

Кой е клонът на дървото
тъй кичесто расло?
По девет деца прабабите мои са имали –
тези девет по десет оставили...
С мамалига и пърленка
длани наливали,
с чесън и сирене сила запридали.
На кандило са везма везали,
песен са в изгрев втъкали.
Кой е клонът ми – зная го.
Но от всичките родствени жили
по един сме до два филиза кълнили...
И на това столетно дърво зелено
клони тъй разредили.

КАЗВАТ

Казват, че:
                       Още приправям младежки премени.
                       Още съм жадна за нечие рамо.
                       Още припявам съвременни песни.
                       Още смехът ми е звън.

Казват, че дните бързо отлитат?
                       С бързея, бързо се стичат реките.
                       Бързите мисли бързо решават.
                       Бързам за работа, бързам за вкъщи,
                       в камък се спъвам и просто разбирам:

Още съм лято – към ранна съм есен.

                       Още съм вятър, на плод люлея се.
                       Още морето с вълните заплитам.
                       Още кръстците си правя от снопи.
                       Още се скитам в омайно усое.

На ухо с китка ехото викам,
дано ме змеят дочуе, змей, мамо, Горянин!

* * *

Изгревът не се забравя!

Най-­земните неща
превръщаме в голгота
и давим времето
във мътни водоеми.
Душим се ежечасно
от взривове
на нашето съвремие.
Прецежда млечния ни път
сурватката и къпе ни земята

В небитието има време
за размисли космични!

РЕАЛНОСТ

Скептично се усмихвате, а аз твърдя –
в нечетен ден съм се родила,
неистинно живея в този свят
изгарям ежечасно сред тълпата –
прераждам се отново чиста
и жадна, жадна за лъчи.

Не се повтарят мойте дни,
спираловидно устремени.
Узнала толкова съдби,
фаталните числа са ми закрила.

Реалност съм – това ми стига!

ХВАНИ МИГА

                На М. Кадиев

Слова и мисли се преплитат,
но нямаше го твоето присъствие,
а радост в радостта ми
                                       исках ти да влееш –
и се вградих във твоето отсъствие.
Пак призовах гласа ти песенен
да ме пробуди будната,
                                       за кой ли път –
и нищо, че очите ти са другаде,
за мен ще има само мигновение...
Надяваш се на близкото­далечно,
а това не е на ехото гласа,
че има и понятието вечност,
но обладава ни страха...

Хвани мига, мига хвани,
човечността говори само в миг.

СЪВРЕМЕНЕН ЕТЮД

Все програмирано и честно до сега живях
и искам нещо да се отклони пречупи.
И фигурите от компютъра да отзова,
не като другите да се получа.
Все още мога мислите да прекроявам,
да те догонвам тичащ към забравата
и пред сълза­ море – накрая да те спра.
Но стискам зъби – пепел на езика ми,
ако поискам същото от теб.
Не ме отнемай от самата мен...

Не можеш слънцето с верига прикова,
не можеш вятъра на сянка да приспиш.

НЕПИТАНА

Дойдох непитана...
Не ме попитаха
исках ли дъх от цветята?
Песен на птичи ята?
На слънцето преждата златна
ще свивам ли аз на кълба?

Малко исках – много мечтах.
Нямах асфалта,
все по стръмното крачех.
В сипей се свличах,
по ръб на скали се закачах.

Дълго ли още ще крача?
Във здрача проблясвят
косите ми прашни.
Те сочат ми пътя към този,
който знам не разбра
защо съм дошла...

ПРОЛЕТЕН ЕТЮД

Ако обичта ти
                                          има дъх на пролет...

Ако сърцето ми
                                          отвърне с полъх,

то щастието –
                                          няма да е само наше...

Заплитам нежност
                                          от ръцете ти.

Разплитам
                                          казани измислици.

Не вярвам в истината
                                          от преляла чаша.

Оставям жест
                                          и слънце да говорят!

* * *

Уби ме с цвете
                                          и си тръгна.

За сетен път
                                          възкръсвам омъдряла

и с болката разкрих,
                                          че повече ме срещаш.

Макар във всики миг
                                          със мене да воюваш

и да съзерцаваш порива напразен.

А колко просто е – ела!

* * *

Във шеметните топлини на месец юли
прибягва пламъкът на нестинарско лято.
Смокините надничат под листа зелени,
надпява се авлигата със славей.

В броените ми дни надбягвам се със мравка.
Пришпорвам по вълните със спасителния пояс.
Тук вятъра във пясъчен капан ще заговори.
Как дишат дюните прегърнати от хора!

Замита дирите ни пресни суховея,
а аз припалвам пламъка за следващото лято.

МЪЖКО МОМИЧЕ

Ако можех,
бих подложила крак
на този разум –
все със мене навсякъде крачи.
Ей така, просто по детски –
леко го спъвам и пак...

Ако можех,
бих се смяла до болка –
тази болка
все по мене навсякъде шари.
Ей така, просто по детски –
сядам на пода и удрям
с юмрук и пета.

Ако можех,
бих измила сълзите –
ненужна солена вода.
Ей така, просто по детски –
плача, а после окъпваш
                                                        смеха...

 НА ПЪТ

          На Е. Диварова

Пиленце пее в мъгла сребриста.
Клонче люлее и чака писта.
Никой не чува гласа му самотен,
всички наоколо мрачни пътуват.

Хора забързани, намръщено сиви,
а пилето пее – дано са щастливи.
Обвито е всичко в тъга и тревоги
и никой не вижда път къде води...

А пее горкото и чака лъчите,
за пистата светла крилца да разпери,
да литне в простора снага извисило –
мъглата е кратка, а слънцето вечно.

31.01.2010

СЕЗОНИ

Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Какво е зряла ръж
                                          без знойно лято?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Нима е есен есента
                                          без грозд?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Дали пък зимата ще бъде зима,
                                          без лед и жаден сняг?
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя.
Отново е пролет с цъфтежи
                                          и нежност се вплита в косите.
Не ми се тръгва от тебе,
                                          не ми се разделя!

 АВТОПОРТРЕТ

Висока съм един седемдесет и три.
Тежа – седемдесет и пет.
Без малко влизам в нормите
на „абсолютните тела“...
Викат ми „голямата жена“.
Какво от това,
че гледам отвисоко?
Тъй често вадя се от ями.
Срещам баналност, и – уязвима
порочната кожа събличам.
Този свят ще потъне във флегми.
За сърдечните казват – наивни.
Съгласявам се, вярвайте, вече със всички...
Със вида си немога да скъсам – съдба!

Но на никого никога няма да дам
свойта мъничка, палава доза жена...

НА ПОКЛОНЕНИЕ

Във тишина иконна
съм свела ниско взор,
а от портретите вековни
очи ме гледат със укор.

Земята тъпча непокорна.
Покорство диря ден и нощ.
Раздавам думи бързоходни,
укривам сила, вяра и любов.

Във тишина иконна
съм свела ниско взор.
Звезди през купола надничат,
те сочат ми олтар възвишен.

* * *

Във хаоса на чути­недочути истини
отхвърлям те от подредените си мисли.
Завардила на времето безкрая,
стъписвам се пред твоята загадка.

Очите ни съзвездия различни,
дариха се с заряд незнаен.
И като птици жадни за прибоя –
разминахме се във завоя на мечтите.

От стихосбирката ми ЛИК

ВИК

           На внуците ми

Душата ми издава вик,
но не за помощ...
Вик на звяр,
отнели му простора.
Вик на арената,
забравила за звяра.
Вик на детето,
поело въздух,
видяло слънцето.
О, вик над виковете –
пространството и времето
са само твои!

 * * *

Душата и сърцето ми се сляха
с дъжда от седмици не спрял.
Окъпах си тъгата и зачаках
поредицата слънчева игра.
Очите ми не виждаха къде си,
ръцете ми стремяха се към теб.
Въображението странстваше
                             безцелно
и нямаше сигналния ответ.
Не ме търси в резервен образ скрита.
На устните ми в шепота се спри.
Тя, любовта, е вечното откритие,
погубило безброй мечти, съдби.
На славеите в песента се притаих.

ЩЕ ОЦЕЛЕЕМ

На Тони Пеева

Събудих се от красота,
от сняг и слънце
             във прозореца ми влезли.
Но стене моята душа –
на Северния полюс
             е изселена.
За другите е слънцето.
Снегът е радост за децата
и чистота по калния
             ни път белязан.
Кандило е душата.
И Севера е този,
             във който трябва
някак си
             да оцелеем.

СЪДБА

Не те виня.
Скандално съм зачената.
Насилствено родена
и по принуда оцеляла.

Не те виня.
Скандално съвмешателство,
насилствено разпитване,
но със късмет поръсено.

Не те виня.
Скандално запознаване.
космическо притегляне
без чувство за вина.

НЕ МЕ ДОКОСВАЙ

Не ме докосвай до залеза
             на мисълта ми,
защото дълъг беше пътя
             на слънчевото зреене.
Най-страшното ще стане
             ако разсеян
откъснеш мамещия плод...

Поспри и съзерцавай –
            паузата,
от изтока, до следващия изток
            ме търси.
Смени ме с най-земен плод
            и ме укрий.
До залеза не ме докосвай!

 * * *

                На Спасимир

Кръстосват шпаги две луни –
едната аз съм, другата си ти.

В очакване на любовта
светкавицата стана ни съдба...

Във сблъсъка се породи –
една любов – завинаги!

 ПОЕТИЧНА АНАТОМИЯ

                „Човек – това звучи гордо!“
                                                 М. Горки

Вземи ме цялата – материя и дух.
            Със Менделеевата таблица дели ме –
вода, желязо, сяра
            малко вар и захар.
Духът ми почнеш ли да нищиш,
            навярно ще се затрудниш.
Във всеки миг мени се
            и графика от нулата до нулата чертае.
Материя със дух – в едно –
            най-висша форма на живот.
Обществено, обобщаващо, мислещо,
            с реч говорящо, надсмиващо се, но без рога.
Механизъм, изтъкан от грешки.
            Душа, облечена във труп.
Природа, осъзнала себе си.
            Любов, фантазия, мечти...
Човек – венецът на творението,
            събрал противоречия, падение и слава.
И все пак – великолепно е да си Човек!

ВМЕСТО ПЕСЕН

Не ме оставяй вода ненапита.
Не пресичай река мътновита.

Бряг красив е – дъно се не вижда
Бор висок е – връх не се привежда.

Спомен – грях приспан люлее.
Вяра – буря във душа вилнее.

Обич – звук пилее неразбран.
Вярността останала е блян!

* * *

Да те докосвам прималяла
след думите, изричани без жал.
Да се откапват дълго стрехите,
над нас чадър-небе прострял.
Да ме догонваш с дъх на пресекулки
със капките дъждовни в надпревара...
Знай всичко ще приема, всичко,
дори че капките превръщат се в реки...

При залива е на мечтите салът
и оцелял от водовъртежите
ела на моя бряг скалист.

 ПРЕРАЖДАТ СЕ СЕЗОНИТЕ

Дали е лято в този зимен час,
щом в нивата на моята душа
покълва житен незамръзнал клас
и ще дочака истинското зреене?

Дали е пролет в тази зряла есен,
щом кестените пак цъфтят –
или е нова неизпята песен,
изровена от коренния свят?

Дали е, или пък не е –
прераждат се сезоните.
Дали е, или пък не е –
излитаме и връщаме се ний в годините...

 В НЕСЕБЪР

Във изгрева съзрях те.
Не искам залези да има.
Пълнолунието ни прегърна
и ни показа игривата пътека,
отвеждаща до хоризонта –
и сливаща се със безкрая...

Мисловно плувах, плувах, плувах
и бях щастлива...
Събудих се?! –
Дори и това ми стига.

РЕАЛНОСТ

В живота ми земен и кратък
безбройни са моите мечти.
В мечтите ми просто човешки
съзирам сплетни и конфликт.
Устата притварям и виждам целта –
пред кръст и олтар само свеждам глава.
Светлинно приемам загадъчно взор
от земни позиции меря простор.
Вода се заприщва,
земята бучи,
огньове поглъщат гори и треви.
В космически нишки се вия нагоре
и вярвам –
не вярвам в предсказа за края.
А лебеди бели, закрили на слънцето диска,
озонови дупки броят и отлитат...
Открехвам сърцето и хрип изхриптява?...

Правете си празници, хора!
Хора,
правете си празници!...

ОБИЧ В АКРОСТИХ

                     На Авелин

Ще падат пак листата пожълтели,
Есенният плаж, мъглите сиво-бели.

По пейките самотен гълъб ще прелита.
От голите върхари ще гледат пак орлите.
Луната пак ще отразява светлина.
Усмивката ще гали спомен мил...
Човешки питам се – къде си бил?
Истински ли си, или мъглива есен?
Шалът ми вейката увива...

Отнасяш го със себе си? Дали ще ми го върнеш?
Бронзови отблясъци ще отразят косите ми.
Искаш ли да вярваш, че годините
Чакали сме дълго да ни съберат в едно?!

 * * *

                         На Спасимир

Намерих те на края на света.
Дъбът, под който моята душа да спре.
А тя е трепетлика, търсеща омайниче.
Дори за полъха ти нужен си ми.
И нека напрежението да расте в очакване
на шеметното вкореняване...
Целебна съм със твоята магия.
Забързана, задъхана, трептяща,
в кое местенце да те вмъкна
не като пауза, а като движение.
Благодаря ти, че те има!

ПОЧАКАЙ, ДЪЖД!

                        На Тинка Очева

Почакай, дъжд!
Не съм надникнала из храстите,
не съм попитала тревите
и камъните с прах отрупани.
Едва-що се научих да издържам
на разстоянията дълги,
а ти ме караш да се връщам.
Почакай, дай ми време до зори.
Дори нощта не ми е пречка
да се взирам, за да осъзная,
да търся трайната следа,
най-истинската
в този лабиринт от къщи.
Почакай, дъжд! Почакай!
Как мразя да се връщам отсред път!

ВИК ЗА ЛАСКА

              На Нуреттин Тахсин

Очите ти не са очи, които лесно
                 можеш да отминеш,
без да прозреш очаквания полет
към вътрешни простори.
Те питащи звезди са –
Галактиката своя искат да узнаят,
но космодрумът все далечен
                 им остава.
Не ги показвай всекиму
с дълбочината океанска.
Поскрий кораловия риф –
не е той остров за случайни срещи.
Пусни ме тайно да намеря
загадката на поглед тайнствен
и в синя нежност отмаляла,
две черни перли да откъсна.

Очите ти са вик за ласка!

НА ЛЕВСКИ

Идеята – бодило на душата ти.
Студът и преходите – болка за идеята.

А ханчето – отплата на подлеца...
Талигата за София – объркал се народ.

Бесилото – везните на века.
Клупът – той вечно е на шията.

Легендите са ехо на епохата,
а погледът ти – бъдещето на България.

БАБА ТОНКА

Една жена на кея тихо спира.
Във черна кърпа бели мисли скрила.

Ще има пак курбан и пак зулуми
ще тъпчат чиста вяра в кални друми.

Ще има писък из гнезда на птици.
Небето ще разкъсват с вик орлици.

Крий нежни думи черната шамия:
– Да можех до един да ги укрия!...

Спокойно тръгва – мисли вкаменила,
душата си в пожари овъглила.

Една жена от мрамор чер излята,
искрица на България в зората.

В КЪЩАТА НА ЛАМАРТИН

Дойдох във твоите покои
и глътчица поех от вечността
Чемширите не могат да говорят,
превила се е старата върба.
Задъхани хортензии се люшкат
под лозата със изсъхнал плод.
Не може никой нищо да оспорва,
че тук е, жив е Ламартин...
Стоя и чакам неговия полъх
в астралния му звездолет:
„Дари ми рими с благослов.“

БЪЛГАРКА

Дойдох безименна – некръстена дойдох.
Снагата ми – тополата на Севера.
Косите ми – окичени от розите на юг.
Очите ми – бездънни рилски езера,
а устните – горещината на морето съхранили.

И мои днес са всичките полета.
Пак ще плета венеца самодивски
под ехото на дъб столетен
до „Извора на белоногата“...
Ще се огъвам като мамеща ела,
но все зелена лете, зиме.
Пак ще припявам на върбите плачещи,
ще секвам дъх над водоеми сушави...

Не можеш лесно ти тополата пречупи.
С дъха на розите ще те омая,
със влагата на езерата разхладя
с очи магнитни разтопя,
в целувка морска ще се слеем...
Дойдох безименна – кръсти ме БЪЛГАРКА!

   

От стихосбирката ми МИРАЖ

РАЗСЪЖДЕНИЕ НА ГЛАС

И всеки ден със разума се боря

и питам висшите си сетива

как мога малко да помогна

от този шемет да ви изведа?

Не съм виновна, че попаднах

в Бермудския триъгълник

на чувствата съдбовни…

Под нас – морета, бездни неизследвани.

Над нас – космически вселени …

И спряла пред ръба на пропастта,

с последните усилия човешки

се мъча някак си да оцелея.

Единствено скривалище намирам:

елате тук – в душата си да ви укрия.

КОСМИЧЕСКИ ЕТЮД

Раздиплил е вятър косите ми,

отнели на слънцето багрите,

и тичам към тебе задъхана,

в обятия нежност прикътала.

(На себе си само признавам:

чрез тебе откривам вселени…)

На Марс и Венера владеем

пространства без въздух дарени.

И бездните тъмни космически

пробиваме с кораба верен.

Знам, дълго в нощта ще пресичаме

и светли, и тъмни петна.

Раздипляш със устни косите ми,

посипани с пепел Венерина…

 ЕТЕРНО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Минават пътища в душата ми

под мостове и диги незавършени.

До морска шир измервам разстояния,

а хълмове намигват да поспра.

Преодолявам и скалисти хребети,

на сенките оковите разкъсвам,

пространствата ме дебнат.

(Не се страхувам от засади!)

Стихийно разпределям времето.

Настъпвам по петите радостта.

Пришпорвам завист заслепена.

Летя във въздух с цветни гами,

в усмивка мъката си давя…

И ако този шемет секне в миг,

ще кажа „Сбогом!“ на планетата.

КАРМА

Във водовъртежа на словата,

препъната от разкопчани истини,

раздвижена от слепота,

едва не се удавих до ливадата.

Но Бог отново сламка ми подаде

и ме дари с поредното мълчание.

И в нова вярност пак ще тлея,

убивана от самотата грешна

в разгара на идеи прашни…

Засрамих се от чути недомлъвки…

Не ми остава нищо друго засега:

сама, сама да се теша

и виното на своята съдба да пия.

* * *

В сърцето си събирам думите,

през кръв преминали – поспрели.

С душата си прочувствам страшното

възмездие на крайните завети.

С ръцете си опипвам най-отвъдното

и искам да ви кажа: „Спрете!“.

Тя, праната, надсмива се над всички

и скрива се отново от очите.

И малко, още малко ще е нужно

да я принудим да ни свети.

ВИД САМОТА

                На Ели Шотилова

На масата сама останах,

                  сама го пожелах.

Със себе си сама останах,

                  съдбата го реши.

И мисълта си вдянах

                  в иглени уши.

Какво ли можех да закърпя

                  с ръждясали игли…

Раздиплих старите си дрехи

                  и нови си уших.

Със себе си до разпра стигнах

                  на две се разделих.

На масата физически останах –

                  природата реши.

На всеки по частица подарявам

                  от моята духовна шир.

* * *

С години те натрупвах

в образ и слова.

Мига задържах без следа

и дълго, дълго съзерцавах…

Дори в астрала,

                  но ще стане –

косите ми косите ти

                  ще срешат,

а погледа ти

                  в миглите си ще вплета.

Телата ни прокудени

                  опитват се да светят.

Душите ни – потъват във забрава.

* * *

Не те разбират нежните ми сетива,

жадуващи за допир със Вселената.

Защо ли в утрото съзирам залез,

а в залеза – отдалата се вечер?

Едно е слънцето на този свят непокорен,

но бариерите покорно ни разделят.

Дори в едната хилядна от този свят

щастлива съм, че някъде ме има!

 * * *

                       На Д-р Коджабашева

Пришпорвам живота и денем, и нощем

и бързам аз, бързам, и млада съм още.

Приятелства срещам и питам, гадая…

Отварям, затварям – не зная да зная?

Разкъсвам завеси, съдби превъзмогвам.

Отбягвам, прибягвам, усмивки догонвам.

Кръгът се затваря, но  друг очертавам.

Отключвам, заключвам сърце и душа

и сякаш на бързея хода вещая.

А времето спорно пред мене застава

и шепне, крещи ми: „Аз съм Безкраят!“.

МИНИАТЮРА

Освободих те от прегръдката на мисълта си.

Ще запазя изгрева след всеки нощен дъжд.

Едничка дума моя дух непримирим владее:

                                                           обич!

Девойка в нивите събира зряла ръж –

зърно на радостта ми, във шепи ще го

                                                           скътам.

Ще се завия в спомените – духа вятър.

Жребец препуска през полето.

Зад хълма – разкъсва се море.

СПРИ, ЗАЛЕЗ!

Спри, залез! Къпината

                      по-черна няма да осъмне.

Спри, залез! Денят разкъса ме,

                      а мисълта във мене ще покълне.

Спри, залез! Страхувам се от

                      черногледството порасло.

Спри, залез! Как да дочакам изгрева,
                     непознала полъха на любовта?

 ЗАБЪРЗАНО

Поспри за миг ти време
забързано със крачките
                  космични!

Раздвижило пространствата
                  себични,
изровило разпятието –
                  вечно…
Поспри, забравило
могилите ни древни.
За паметниците венци
                  сме недоплели
и песните си стари
                  недопели.

Дали забързани
                  не прегрешихме,
дали със грубостта
                  не зачестихме?

ПЛОВДИВ

В руините на Пловдив аз живея
тук всяка копка е любов.
На римски стълбички поседнах
в „Конюшните на царя“ се отбих.

В душата ми си като нежна песен –
от древни етноси – напев…
романс от български болярки
и ехо от Родопска шир.

В сърцето си те нося като птица,
букет от стръкчета тинтява,
ухаят здравец, теменужки,
обрасли по тепета дивни.

           Припев:

Пловдив, Пловдив, ти зелен си рай
благослов и полет див,
аз без теб не бих живял –
дивна хубост – роден край!

* * *

Птица да бъда в простора
яхнала вятър бездомен.
Морето под нас огледало,
гората е дом всеотдаен.

Безбрежна с криле лекокрили
безгрижна с коси самодиви
да вплитам облаци диви
като коне с развеяни гриви.

Палитра за нас е небето
дъгата е цветна градина –
свещени тревата, земята –
умора да сложим – блажени…

 * * *

За кой ли път разпитвам Космоса

за истините ни съдбовни?

А моето присъствие планетно

за кой ли път погребвам?

И времето е лист надгробен

от мен до теб, от теб до мен

и чакам следващия полет,

във който истински да вярвам.

Страхът над мен – Дамоклев меч,

но ще дочакам зимното събуждане.

Дъждът отмерва висините,

а твоето отсъствие – пробуждане.

КАКТУС

Не будиш интерес

за всеки поглед.

Уханието нямаш

на другите цветя.

Ти – топка от бодли

неумолими,

настръхнали през зной

и в страшна зима.

Но щом пронижеш

с корен

почвата добра,

доказваш на света,

че сред бодлите криеш

най-нежното създание –

цвета!

ПАНТЕИСТИЧНА МОЛИТВА

Когато зърно място си уцели,

когато есен клоните избели

               и вятърът засвири по балкани

               и притчи зашепти недоразбрани…

Гората чу ли как шепти?

На билото чукарите видя ли ти?

               И плачещите клони над реката

               и птиците запели по върбата?

По сипеите дънерите свлечени,

затрупали обидни думи речени.

               Да викаш ехото и да го няма.

               Водата в теб да се оглежда няма!

 ЖИВОТ

                 На Д-р Минчева

Поседнах малко да отдъхна,

на твоя праг, живот –

огромна, дълга пещера…

Навеждах се,

                 изправях се,

завои

         след

                 завои…

И удари в нозете и главата.

От драскотините

                 не се оплаквам.

Боли ме нейде вътре – там

метален обръч все ме стяга.

Починах си,

                 размислих,

                             ставам:

Вратата отвори, живот,

достатъчно седях на прага!

ЖЕНИ ВЪВ ЦЕХА

Те губеха се в халето между машините

и в грохота не чуваха как стене мъката

от тежестта на съскащите ламарини.

А работата им – по-черна от кафето,

което пият за подкрепа.

Нощта ги бе затиснала отдавна

със дългите си часове

и предвещаваше на смяната им края.

Порталът стресна се от звучния им смях,

от многозначното „довиждане“…

Погълна ги страхът за утрешния ден.

От стихосбирката ми ДИМ

* * *

                             На И. С.

Сред много преспи помъдрели

два въглена черни съзрях,

те стоплиха мисъл – жарава

и погнаха страх преживян.

Два въглена – време заспало,

но мокри са клонки край мен.

И пламък разпалих,

но време минало –

прибрах ги за спомен

във моя бивак.

* * *

Ако никога не си се губил

                                            в нечии очи.

Ако никога душата ти не е

                                            погалвана със полъх.

Ако никога ръката ти не се е

                                            впивала във нечия ръка,

ако косата ти не е рисувана

                                            със устни –

и да усетиш прехода между

                                            деня и вечерта,

то значи, че не си живял

                                            в реалността,

а в някакъв измислен свят

                                            между живота и смъртта.

ТИ И АЗ

Аз и твоята заетост –

                              мойта всеотдайност.

Аз и твоите приятели –

                              мойта ревност.

Аз и твоят страх –

                              моята потайност.

Аз и твойта сдържаност –

                              моите нападки.

Ти и моите въпроси –

                              сарказъм и бриз.

Ти и мойте грешки –

                              твоята вина…

Ти и аз – поезия и проза –

                              ръка за ръка.

АНАЛИЗ

Очакване…

Движение, подобно полет

и вяра в утрешния ден.

Видение?

Размяна шеметна

на две биополета.

Не си отивай!

Ръцете ми ще те докосват

единствено за здраве.

Няма те!

Съвършеност във заблудата.

Болката остана в мен.

 * * *

Душата си закърпвам ежечасно,

но идва нова, нова празнота.

И пак отново съзерцавам –

и меря, шия, прекроявам…

Развървих уморени мисли

в страха за утрешния ден.

Подреждах формите с надежда чиста –

и везах, везах… докога?

В поредица се трупат цветовете,

но във тъга душата ми все тлее.

Закърпих я с поредна кръпка.

ПЪТ

Сън сънувам, път пътувам –

в Космоса летя.

Сън сънувам, път пътувам –

над планетата Земя.

Въздух много, въздух нямам –

поглед ми замря.

Вода много, жадна ходя –

устните шептят.

Милост искам, любов прося –

птиците летят.

Пътища нашир кръстосвам,

пътят е един … живот!

НА ПИЛОТА

За него ли, черни очи, за него ли плачете ­

за момъка с очи на елен под клепачите?

Аз зная, че служба войнишка не значи раздяла,

но все пак делиш ме със птица ­летяща сплава.

Лежа под брезата и гласно те мамя, сънувам.

Доста години откак си заминал ­будувам.

И знам, че те няма, но чувствам до мене останал си, 

а в същото време и денем, и нощем в небето си.

И все пак те диря в простора из орлови мрежи,

но все пак те чувам в незнайни небесни тътнежи.

Рождения ден със теб дали ще прекарам?

Със спомен сърцето си вечер припалвам.

За него, ли черни очи, за него ли жалите,

и търсете момъка ­– чакан левент, да погалите.

НЕРАЗБРАНА

Дали със бира мъката си да удавя

или да давя бирата в сълзи,

че камъкът в тесто се не обръща,

гранитът си остава пак гранит.

Тя, ризата, от женски род родена,

но разликата е в яката под врата.

Димът цигарен е еднакво вреден,

но как попаднал е във майчина уста?

Дали си нямат дънките пък рода,

че на театър, ресторант слухтят?

Мъж, остани към модата си верен,

не се обърквай истинска жена!

 * * *

Прости, че мисълта си изпреварих гласно.

От есенния свят се вдъхнових.

Тя, пролетта, към тебе идва с невен,

а зимата над мен стрехи надвесва.

От летен оптимизъм все обзета

в биологични преспи се въртя,

а календарните завети вечни –

не искам да оставят в мен следа!

* * *

Поезията – дъб вековен,

израснал сам до борова гора,

нахранил с желъди безброй стада,

в хралупи тъмни скътал топлина.

В корона приютил умора

и корени забил дълбоко

във влажните недра.

Поезията – извор дъбов,

от корени събрали във едно

сълзи на капки до стеблото,

на истината – живата вода!

ЖИВОТ

Припалван ден.

Безсънни нощи.

Пустеещи гори.

Безплодни облаци.

Пробити небеса.

Движещи се хора –

бездуховни твари.

Усукано време.

Живеем на инат!

* * *

Събуждам се – за кой ли път?

Часовникът препъва се в нощта,

насилствено подълга от появата

на липсата във енергийното манто.

Бодат ме мислите, звезди намигат,

сълзите ми прецеждат се в мъгла.

Подадох си заявката навеки

във пенсионерското русло.

Замислям се – за кой ли път? –

за взрива във гърдите ми стаен

и плаша се от тази сила –

превърнала нощта ми в ден.

Със огледалото сме в разпра,

но скоро няма да му позволя

да отразява възрастта.

Заяждам се – за кой ли път? –

с писалката си насред сън

и се заканвам, че ще я сменя

от първата си пенсия нищожна.

Усмихвам се – за кой ли път?

* * *

На Хр. Бакова

Обичам те, Вселена!

                              И нищо, че солта

заместница бе в скръб

                              и радости желани.

И нищо, че написах

                              цикли стихове.

Как странно съчета

найангелската хубост

                              със дяволско мъчение…

Аз чувствам странни

                              отношения –

и нужни, нужни са ни сетива…

И как можах през поглед

                              прозорлив,

различно виждащ всички

                              силуети,

да не съзра един, до мен стоящ?

Обичам те, Вселена –

дори във крайните ти

                              измерения!

ИРОНИЯ

И защо ли, когато шейсетте попреминах,

се поспрях, но за миг – поизплашена.

Не, не вярвах на чутите думи в ушите,

календарните вечни истории.

Три пирона на прага забих,

умножих ги с годините и

спокойно си легнах, разбрала,

че съм вече във втората младост…

Срещу буря ще тръгна с коса разпиляна,

нека сплитат се косъм по косъм на плитки,

нека град им цвета промени.

Ще вървя, ще се спъвам, отново ще тръгвам,

те след мен, аз пред тях – неотстъпваща!

Три пирона на прага забих!

ВЪПРОС

Ще се окъпя в дъжд

от стихове необуздани.

Но впрегна ли каруцата

на любовта всемирна,

по облаци препускам.

Конете ми светкавици

надскачат своя плет,

а вихрите мечтатели

се готвят за обред –

дъгата да ми подарят.

Венчалната ми рокля е съшита

в зеленобелия релеф.

Луната във корона свети,

в душата ми се крие барелеф.

Затова съм мълния неудържима.

РЕАЛНОСТ

Как бих осъмнала със теб,

вината си за двама разделила,

посяла чакащото мислене

за дълъг път неизвървян,

но търсен упорито сред съзвездия

и спрял в тринайстата земя.

Скептично се усмихвате, а аз твърдя –

в нечетен ден съм се родила,

неистинно живея в този свят,

изгарям ежечасно сред мълвата –

прераждам се отново чиста.

Не се повтарят мойте дни

към съвършенство устремени –

узнала толкова мечти, съдби,

фаталните числа са ми закрила.

Реалност съм – и ей това ми стига!

От стихосбирката ми СЯНКА

ПОСЛЕСЛОВ

Отиде си тъй, както бе дошъл
с походката на кон необуздан
и с вятър в твойта грива разлюлян.

На ясно чело – тъмен поглед скрит,
замина с тайната си мълчалива
и с още много като теб жребци.

В препускане отиде си животът...

В една настръхнала гора пръхтим

и осъзнаваме, че идва краят.

ВЯТЪРЪТ И СЯНКАТА

Не тичай, сянката не ще превариш.
За нея пътищата нямат смисъл.

Препичам се във облака, защото може
градушка в нивата ти да се сипне...

Недей разчита и на орехова сянка –
че тайнствена е тя и е коварна.

Шастлив е само вятърът –
той сянката си никога не гони.

* * *

Не си довърших мисълта,
защото вятърът я грабна,
и плашеше ме дълго мракът...

Аз гледах как се дави мълния
и как греха ми озарява –
недоверчива, краткотрайна.

Дочух и гръм, и блясък зърнах,
и сълзите, дошли от облак.

Добре, че слънцето разкъса
тъмницата си буреносна.

ДА БЪДА

Не мога кей да бъда
на кораб закъснял –

с вълните си да го досягам,
да мия стария му корпус.

Маяк угаснал аз не съм,
не съм угаснала в скалите.

Подхожда ми да съм стена
на вълнолом –

да укротявам

                            дивите вълни.

ДНЕС ИЛИ УТРЕ

Днес или утре
ще докосна листото
на клона висок.

Ще премина през моста
с вратата заключена
към другия бряг.

Ще прескоча вълните
хоризонта ще грабна –
кълбо да навия.

Два слънчеви лъча
ще вържа на дънера,
да не вехне зад облака.

Днес или утре.

РАЗМИСЪЛ

Запали ме, а бях се овъглила
със мисли във мъгла обвити
и облаци надвиснали без дъжд.

Но рукна той неспирен изведнъж
окъпа ми душата оцеляла
и гръм светкавица опари
косите ми, за ласка зажадняли.

В мечтите си неспирно съм градила
извайвала със образ съвършен –
но... отново купчината въглени са в мен.

05.10.2009

ФАЛШИФИКАТ

Изкуствени слънца
                          не са родени още.

Остава мъничко живот,
                          но аз оставам същата

Не мога да приспя измамата,
                          когато тялото не спи.

Един щурец отмерва времето
                          по бръчките ми струнни.

Ще бъде дълга песента му,
                          защото ще пригласяш ти.

Пространства ще се слеят
                          от думите ливади ще цъфтят.

И грабнала наострена коса,
                          замахвам ли, замахвам.

ДНЕС ИЛИ УТРЕ

Днес или утре
ще докосна листото
на клона висок.

Ще премина през моста
с вратата заключена
към другия бряг.

Ще прескоча вълните
хоризонта ще грабна –
кълбо да навия.

Два слънчеви лъча
ще вържа на дънера,
да не вехне зад облака.

Днес или утре.

РАЗМИСЪЛ

Запали ме, а бях се овъглила
със мисли във мъгла обвити
и облаци надвиснали без дъжд.

Но рукна той неспирен изведнъж
окъпа ми душата оцеляла
и гръм светкавица опари
косите ми, за ласка зажадняли.

В мечтите си неспирно съм градила
извайвала със образ съвършен –
но... отново купчината въглени са в мен.

05.10.2009

ФАЛШИФИКАТ

Изкуствени слънца
                          не са родени още.

Остава мъничко живот,
                          но аз оставам същата

Не мога да приспя измамата,
                          когато тялото не спи.

Един щурец отмерва времето
                          по бръчките ми струнни.

Ще бъде дълга песента му,
                          защото ще пригласяш ти.

Пространства ще се слеят
                          от думите ливади ще цъфтят.

И грабнала наострена коса,
                          замахвам ли, замахвам.

ЛЮБОВ

Нозете ми целуват тихичко земята
и аз се движа като неин спътник.
Не е ли туй любов?

Листата на дърветата и на тревите
прераждат въздуха – да мога да живея.
Не е ли туй любов?

И камъкът на моя път
внимателно напомня ми да се отбия.
Не е ли туй любов?

И думи, думи – топли, празнични или студени
стартират и кръжат, кръжат около мене.
Не е ли туй любов?

Пречиства слънцето душата ми.
Разтрисат ме последни капки под дъгата.
Не е ли туй любов?

И с наметалото ефирно на ефира
намятаме се и шептим в премала:
Всичко е любов!

ПАНТА РЕЙ

Върти се слънцето – дохожда и захожда.
Върти си улицата цялата – на колела.
Отмерено изчезват някъде годините.
Върти се мисълта посред галактики.

Сърдечният далекоглед лови звездата ти.
Завива ми се свят
до мен си ти!

ВЪЗЕЛ

                       На сем. Генчеви

На възел ще завържа незабравката,
фаталните числа и подареното.

Във пазвата си ще го отстоявам,
та извор на поука той да бъде.

От погледа ти, свила клуп, заключих –
до старост чак от него ще преда.

Да ми ограбят всичко, даже камък
да не бележи моята следа,
на масата си хляб и сол да нямам –
но възела си
няма да продам!

ПОЛЪХ

Като ветрец вечерен
прелитва стих наблизо.

                              Прозореца открехнах,
                              ала стихът отмина.

Потръпвам, ала виждам –
как диша друг прозорец.

                              И там завеси трепкат,
                              и там жена потръпва.

Прозореца притварям,
не бил за мен ветрецът.

* * *

Попиваха нозете ми от влагата
на притаените под мене
кълнове...

И сляха се мечтите ми с тревата,
че бяха заедно заченати
в тревожната ни близост.

Дуетите на птиците
ни насърчиха...

Събуди ни гората
или думата за нея.

Не, не беше сън.

 * * *

                      На Р.

Вървя след своята съдба
със белезници – невидимки.
Тревата спира моя бяг
и недостигнат
хоризонтът си остава.

Докосва ме китарен звън.
Мечта говори ми през сълзи.
Разкъсвам струните насън,
заспивам пак и бързам, бързам.

Летя, съдбата надхитрила,
през делничния стъпкан ден.
В една прегръдка съм смирила
определеното за мен.

ПОЛЪХ

Като ветрец вечерен
прелитва стих наблизо.

                              Прозореца открехнах,
                              ала стихът отмина.

Потръпвам, ала виждам –
как диша друг прозорец.

                              И там завеси трепкат,
                              и там жена потръпва.

Прозореца притварям,
не бил за мен ветрецът.

* * *

Попиваха нозете ми от влагата
на притаените под мене
кълнове...

И сляха се мечтите ми с тревата,
че бяха заедно заченати
в тревожната ни близост.

Дуетите на птиците
ни насърчиха...

Събуди ни гората
или думата за нея.

Не, не беше сън.

* * *

                       На Р.

Вървя след своята съдба
със белезници – невидимки.
Тревата спира моя бяг
и недостигнат
хоризонтът си остава.

Докосва ме китарен звън.
Мечта говори ми през сълзи.
Разкъсвам струните насън,
заспивам пак и бързам, бързам.

Летя, съдбата надхитрила,
през делничния стъпкан ден.
В една прегръдка съм смирила
определеното за мен.

 ЗАБРАВЕНА МЕЛОДИЯ

                               На Н.

Една мелодия забравена се лута още
сред малки радости и сбъднати премеждия –
изгубена халка на безвъзвратното,
и спомен, оживял в сънлива утрин.

Една мелодия забравена
ми спомня миг на слабост –
спокойно чаканата вечер за почивка,
и две души сред нотите танцуващи
и меко отражение в пердетата.

Една мелодия звучи, не отзвучава.
Танцуват нотите, душите се стопяват.

АМФОРА

Искам да съм амфора –
сред други чудеса
на дъното
на океана.

Не злато –
вино да е
мъничкия ми товар,
тръпчиво,
с дъх на кестени
и финикийски говор,
омайно
като биле на знахари,
метафорично...

Искам да съм амфора.

ВЪН ВАЛИ

Със себе си вървя – сама,
но белите снежинки по лицето
гостуват на сълзите умъдрели.
Зад себе си вървя – сама,
прикривана от снегопад,
самата аз снежинка крехка.
Пред себе си вървя – сама,
и гласовете ме догонват,
но друг езикът им е сякаш.

Вали, вали, за да затрупа
забравения стар паваж.
Вали, вали и клон се чупи,
и сълзите се месят с прах.
Вали, вали и аз потръпвам,
че има студ и под кожух.
Сред хората самотно стъпвам,
сама, сама, сама, сама.

НАД  АСЕНОВГРАД

И във гората свидна
на боровата тишина,
аз чувствам само ритъма
на пърхащата си душа.

Но във засмените лица
от разминаващите хора,
не виждам ни следа тъга
тук въздухът е вид отмора.

Поемат горските стебла
и извисяват мисли към върха,
освобождават делнични беди,
но ни завръщат без следи
и чисти, чисти, защото сме туристи.

КЪМ БАЗАТА „СВ. АТАНАС“

Вървим в колона по един
мълчанието съпровожда
да чуваме от листопада шум.

Килимът вече е дебел
и стъпките ни го разрошват
и сливат багри несравними.

Наклонът към върха висок,
разтупва ни сърцата смели,
но крачим ние – възвишени!

АНИМАЛ ПЛАНЕТ

Благодаря, че съм родена във България,
обходила чрез телевизора света –
и само във Европа съм разходила
очите и душата си навред.
Сравнявайки ту флората, ту фауна,
та ний сме райски кът в света...

Тревата мека под краката боси,
морето с пясък без акули, таралежи,
а боровете от бодли – не ни бодат
и смолист мирис пълни дробовете.
Безбройни извори във долините.

Зелени планини без лъвове и тигри,
без страшни паяци и всевъзможни змии –
и крокодили няма из реките наши,
спокойна е планинската ни територия.

Там, в южните страни, свирепа е природата,
а тук в България – оказва се са само хората.

3.12.2009

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Дали гората влезе в мен
или съм в приказка на Андерсен,
но беше тя в кристално бяло
и слънце там не беше спряло.

Зелен бръшлян споил се във скалата
живот да търси скрил се от мъглата.
Поляни малки кръвен здравец
останали тук-там между тревата.

Наклона хлъзгав, но приема леко
на грайферите тежки песента,
а шепата туристи бързат, бързат,
поемат дъх на „Манчева чешма“.

Елите свити във снега сребрист,
въздъхват в зимната омая,
а малки борчета мълвят,
за приказният свят в безкрая.

13.12.2009

СЪСТОЯНИЕ

Боли ме, сърцето ли, душата ли, не знам –
но много ми е болно за живота
притиснал всички с таен план.

Усмихне ли се някой, вземат го за нереален.
Раздаваш ли се безвъзвратно, пък не си във ред,
разрухата се шири навсякъде, навред.

Боли ме, главата ли, ръката ли, не знам –
сърцето ми изгаря в буен плам,
душата си поднасям Ви на длан
и нека Бог реши от кой съм Клан.

7.10.2009

От стихосбирката ми ПЪТ

ПЪТ

Душата ми е в плен и чака

завръщането ти планетно

на хоризонта бурен. Сияние

тревожно е пробило мрака.

Душа и Космос слети във едно ­

каква магична сплав.

Втвърдена земно

е човешката ни същност,

изгубила отдавна ключа

за Вселената.

Как да го открия ­

очите ми са приковани

към Земята.

* * *

Не мога да надбягам

                      мисълта си

и да я спра магически пред

                      твоята врата...

Ти да отвориш порти уморени

и да се загледаш питащо

                       в очите ми...

Да кимнеш помъдряло

                       с прошарената си глава

и да усетиш порива ми закъснял,

да ме докоснеш

                        със душата си разбрал,

че няма време, възраст

                         любовта ми.

НЕ МЕ ДОКОСВАЙ

Не ме докосвай ­- помъдрявам.

Тибет погълна любовта ми,

очите ми отвори за света.

Не ме докосвай ­- помъдрявам.

Пречистената, бяла сила в мен

на хората ще я дарявам.

От тъмна слепота ще ги лекувам,

със словото Тибетско ще ги просвещавам.

Не ме докосвай -­ помъдрявам.

РАЗМИСЪЛ

Във грях се къпем ден и нощ

и не зачитаме пророците.

Обръщаме нощта във ден ­

деня въргаляме в калта.

По черни пътища вървим

със гръб към светлината.

Отритнахме човека в нас

и Бог не ни е нужен вече.

Вървим без път -­ обречени ­

навяващ страхове у нас.

ПРИЯТЕЛСТВО

                             На Спас

Аз никога не бях това, което ти поиска,

ти никога не стана моят принц.

Така в надежди облачни и празни

минаваха - задъхано годините.

Отдалечавах се от твойто искане,

воювах упорито ­- нали съм скорпион! ­

и тъй, воюваща,
посрещнах сребърната сватба.

* * *

Животът ми превърна се във ад,

макар че видимо не се е променил.

До мен мъжът отдавна не е млад

и ненадейна болест го сломи.

Избяга от очите ми отморният ми сън

и със кошмари денонощно се сражавам...

Променя времето сезоните си в мен,

а аз, заложницата ­ остарявам...

В безвремие се лутам всеки ден.

Годините ми гонят своя праг.

Нима съм вече на шейсет и осем?

О, младост моя, остани при мен.

ТИ

                           На Авелин

Вратата беше рамката на твоя образ

и с него разговарях всеки ден.

Така в очакване пълзяха часовете,

играещи на криеница с мен.

Престанах да ти бъда второ аз

и името ми да зовеш със страст.

Не те виня ­ във две вселени сме

живели. Моята - изпълнена със обич,

твоята ­ със глухота.

Прегръщам пътя си сама.

В КИЛИФАРСКИЯ МАНАСТИР

                   На майка Иустина

Потънал в тайнствата на вековете,

прикътан във зеленото море,

какво ли ново можеш да откриеш

от предалечни векове.

Унася ме нестроен хор на птици,

на славей чародей гласа...

А катеричка търси своя орех

под шумата на старата гора.

Камбанен звън и монахини -­ молещи

пощада за греха...

ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ

                     Край Еркюприя

Дали река минавала е тука,

каква вода със сила е дълбала

устоите на зидани стени?

А може би със своите води

човека искала е да спаси?

Тече в дълбоките подмоли днес,

по бреговете й навън се къпят птици

от синята безкрайност прелетели...

Мостове ­ през вековете оцелели ­

към други брегове ни мамят.

Днес майстора го няма, но

мостовете го прославят.

СИМФОНИЯ В ЖЪЛТО

                  На път за Варна

Премигва светофара в жълто.

По Аспарухов мост летят коли.

                     Трепти от ореол във жълто

                      като дъга, пресякла хоризонта.

Сирената на кораб късен извести ­

приел е жълтите лъчи на фара.

                      Да вярвам ли на жълтото море

                      и в жълто светещите брегове?

СОЗОПОЛ

                          На Дамян Христов

Не си отива този град от мен

и къщите, накацали една над друга,

с дъх на смокини и напукани от жар.

Остават в мен балкони любопитни

и конски тропот остарял...

Пулсира стародавна Аполония,

от четири посоки изсипва се народ ­

свирци, поети, рисувачи. Нощта е пълна

с дъх на риба, пици, бира. С любовни думи,

криле на гларуси, с безгрижен смях.

Сама е само лунната пътека. Не страда ­

магията й ще пречисти влюбените.

* * *

Морето и небето са се слели сребърно,

не трепва синевата, няма хоризонт.

На кея със очи измервам дълбината

и звуците кресливи на летящи гларуси...

Пътека слънчева се губи във безкрая.

Ще тръгна, смело ще вървя след нея ­

далеч от пъстрата гълчава на Созопол.

В НЕСЕБЪР

В сребриста светлина се къпя

                                  цяла вечер

и съзерцавам твоето величие,

                                         море...

Вълните плискат вечната си песен

                         и ме пренасят в младостта.

Все още жива е душата ми

                                       немирна ­

и се въздига към простора

                                       необятен.

Изпълнен със надежда тиха е

                     полъхът на морски бриз.

НЕСТИНАРКА

По риза, със разплетена коса

пристъпва каменно излята,

а сякаш въглени под мойте стъпала

горят, обгарят и изгасват...

* * *

На патерици е душата ми саката,

препъвана е всяка моя крачка.

Зеленото на пролетта не ме погали,

на златното лято станах играчка,

любимата есен не ме приласка...

На куц крак по алеи и улици

към сивия залез вървя...

* * *

Сънувам ли, или светът е променен?

Любов и болка се редуват в мен,

вървя сред мрак и беднота

и поривът ми светъл отлетя.

Не виждам и не чувам глъч игрив

душите ни да гали и пречисти.

Угаснали са ярките звезди у нас,

по път вървим прашасал, сив.

Сънувам ли, или светът се промени?

На слепи и на глухи ще крещя:

Прегазим ли доброто във света,

Усмивката си Бог ще угаси.

 * * *

      На Валентина Денева, Провадия                       

Умората убивам със усмивка,

дарена ми след плачещи очи.

От телефонен звън ­ щастлива придобивка

или след сбъднат път ­

отново някой там лети...

Съдби, съдби... и все така различни!

От хорската неволя обградена,

дори с броени часове

превръщам се във зона окрилена,

зависеща от тайни гласове...

От Космоса послания приемам,

дарявам всеки с мисълта,

че любовта е мощ несподелена

и Свята стъпка в утринта.