КАТО В АНТИЧНА АМФОРА…
Стихосбирката „Дихание“ и
80-годишнината на Веселина Здравчева
Сред богата
на приятели и съмишленици аудитория, сред аристократичния блясък и
патриотичната атмосфера на зала “Съединение“ в Пловдив на 4 ноември 2018 г. поетесата
и екстрасенс Веселина Здравчева отбеляза
своята 80-годишнина.
Тя превърна
своя личен празник в духовна прегръдка, за да дари на всички глътка жизненост.
На
тържеството бе проследена нейната творческа дейност като автор на единадесет
стихосбирки. А чисто човешката страна на житейския й път е белязана с действена
обич към хората, с волята й да помага и да гради невидими и здрави конструкции
в пространството около нас, в които човешката душа да намира подкрепа, търсейки своя път сред
радости и трудности.
Коя е Веселина Здравчева? Малко биография!
Тя е родена на 3 ноември 1938 г. в Русе. Работила е като модист, шлосер, има няколко дипломи за
биоенерготерапевт и дълги години работи в тази област, придобивайки широка
известност както в България, така и в чужбина.
От 1972 г. живее в Пловдив. Член е на Дружеството на
пловдивските писатели и на Съюза на независимите писатели в България. Пише
поезия и е автор на множество публикации в местния и централен печат, както и извън
граница в сп. „Советская женщина“. Носител е на престижни награди – сребърен
медал от национален поетичен фестивал за стихотворението й „Баба Тонка“ и
награда от литературен конкурс по повод 100-годишнината на Народна библиотека
„Иван Вазов“. Някои от творбите й са облечени в ноти.
Книгата й „Дихание“ увенчава дългия й път на поетеса.
Тази книга събира в едно космоса на човешкото битие и дързостта на душата да
бъде себе си. Много са тематичните ядра в книгата, а сред тях се открояват любовта, страданието, надеждата, трудът,
красотата на природата, обичта към България.
ЛЮБОВТА като
синоним на самия живот е тънката линия, която прекосява всеки стих на Веселина
Здравчева. Фините трептения на душата, срещи и раздели, очакване и самота –
всичко е любов. Но това е и голямата, безусловна любов на майката, на тази
любов са посветени немалко творби, в които майчинството като дълг и грижа
покорява с искреността си. А една от проекциите на майчината любов е любовта
към внуците, тя е щастлива да има внуци, с които да се гордее.
Някои от стиховете на Веселина са като раковини, в
които отеква ехото на вселената. Умението й да чува и разбира изпълва с
най-фини вибрации стиховете и ги прави лековити! Като лековитата вода, която
търсим в скътаните в планините бистри извори. Лековитата вода на поезията.
Има в тази книга страници, в които пулсира много
болка. Болка, породена от самота. Болка, породена от състрадание. Болка. Но
толкова е голяма тази жена,
поетеса, човек, че няма и ред, в който болката да смазва, когато четеш, да
угнетява. Сякаш в стиховете с най-много страдание най-убедително побеждава
животът такъв, какъвто е – нашият живот.
Веселина Здравчева не е оставала нито ден без работа, тя
се труди цял живот, правила е какво ли не. И пише стихове за това, с която я
среща делникът. За жените в цеха, за нощните дежурства в завод „Изгрев“… Впрочем много е хубаво това стихотворение, в
което тя пише за своята работа през нощта – вятърът й е оръжие, седем кучета
нощта огласят, в ламаринената сянка крие се нощта… На какво е пазачка
поетесата? На утрешния изгрев!
През изминалите години редица от творбите на тази
поетеса се превръщат в песни. Сякаш по стародавна традиция думите търсят
мелодията, стихът иска да се прероди в песен. А как иначе – нали сме наследници
на Орфей! Нашият древен род носи в гените си песента.
Силни и вълнуващи са тези стихове, в които израства
дума след дума образът на България - чрез невероятно красивата природа и чрез
нейни свидни синове и дъщери, сред които на първо място е Васил Левски, в тази
тематична линия е и образът на Баба Тонка. Родолюбието на Веселина избликва в
такива творби и това е свидетелство за будната й гражданска съвест.
Два града стоят един до друг като стражи в живота и в поезията
на Веселина Здравчева – Пловдив и Русе. Има посветени стихове на тях, както и
на други красиви места в свидната ни малка България – малка и събрала в едно
красота и хилядолетна история.
Като в антична амфора поетесата е събрала в себе си
любов – към близките, към народа си, към страната си. И антологичната й книга
„Дихание“ прилича на амфора. Събрала е съкровищата на един човешки живот - да ги запази за тези, които идват след нас.
Елена Диварова
